За хората, които се чудят къде се губя и защо не качвам продължението на историята - ами нещото, което мога да кажа, е - не е съвсем готово :) Обичам да слагам готови глави, а не разпарчетосани, отделно се стремя всичко като фактология и правописни грешки да е изчистено, да няма грозни изцепки от моя страна. Най-важната причина - все още обмислям всичко в книгата и за горе-долу двата месеца, в които ме нямаше, успях да си избистря доста голяма част, остава само да седна и да го напиша :)
Стилово често има неща, които добавям в по-късен етап, след като самата глава е готова - сиреч още една причина за забавянето.
Относно следващата четвърта глава - в крайна сметка тя е почти довършена и днес ще направя всичко възможно да я кача, за да може вие, които четете това, да й се насладите максимално :)
Обмислям идеята да си направя сайт, имам някаква представа за дизайна, ще помоля един мой приятел, който рисува ПРЕКРАСНО, да ми надраска няколко готини картинки, но това ще стане в доста по-късен етап, когато историята напредне до по-интересен момент :)
Относно обещанието - на всички, които понякога отделят частичка от своето време, за да прочетат моите глупости:) тържествено обещавам: Всеки месец да има по нова глава или нещо друго, свързано с историята, което да задоволи гладът ви за нещо ново и интересно.
И накрая на този пост искам да благодаря на хората, които ми помагат най-много за писателската ми дейност (защото не само мисля, но и знам, че го заслужават :) - това са Жюстин Томс, без която може би нямаше да се стигне до по-късен етап, всички от нейния (и нашия :P екип, които прочетоха творенията ми дотук - специално за Гори, Елиза, Верджи се сещам, ако съм пропуснал някой - не е нарочно хора, просто за тях знам :) На сестра ми - бих казал моето вдъхновение, но ще излъжа - именно за тебе започнах тази история, драга ми Мария, ти си знаеш :) На приятелите ми от даскало - заслужават специални благодарности - Пешо, мерси, че го прочете това и за честното ти мнение, искрени благодарности. Николай Гергов, ти си човекът! Много ме вдъхновяваш със своите теми, пишеш страхотно и когато станеш известен журналист, ще те соча и ще казвам - Ето този го познавам! :) Влади, какво да ти кажа - то ти си най-големият изрод, който познавам, направо биеш всички воЩове със своя уникален дебилизъм - браво, човече! Иване, пиши, не се отказвай, имаш много по-голям потенциал от мен, само не го пропилявай!
До довечера очаквайте четвъртата глава, а дотогава си прекарайте страхотно :)
вторник, 9 октомври 2007 г.
понеделник, 8 октомври 2007 г.
Глава 4
Беелхазер стоеше на каруцата си, която по таен начин бе успял да вземе със себе си („Какъв ти таен – накара горкия Гангрел да я тегли след себе си. То направо публична тайна стана”, мърмореше същият мъченик Гангрел) и пишеше в своя дневник. Досега не беше имал дневници, но беше чул, че хората имали такива неща, в които пишели всеки ден част от своите преживявания и мисли, затова идеята му се стори интересна. А и не мислеше така за Шаддар, Полуживия, от когото изпитваше неимоверен страх, макар и да не разбираше конкретната причина, като изключим, разбира се, инстиктът за самосъхранение. Както и да е, той беше взел една голяма тетрадка, която, след подходящата обработка, можеше да използва като палатка, обърна на следващият лист и започна да пише сагата за своите приключения:
Ден 2. Чувствам се изморен. Писна ми да слушам постоянното оплакване на Гангрел и Малкавиан, а носът ми не може да издържа без въздух.” Той спря тук и се замисли за миг, след което продължи: „Добре де, може, но това не е оправдание за Малкавиан да ме гледа така ухилено всеки път, когато реши да хапне от специалитета си – боб с кисело зеле. Имам странното усещане, че се усмихва още по-широко, когато задното му отверстие издаде странни неприятни миризми. Вероятно и се хили. Защо ми причиняваш това, о, Боже, в когото не вярвам? Или може би ми го причиняваш тъкмо защото не вярвам? С какво съм заслужил това? Да не би да съм отвратително кръвопиещо чудовище…
Недей да отговаряш на последния въпрос. Както и да е, определено тяхната компания е за предпочитане пред тази на Шаддар. Леле, какво му става на него? Знаех, че е сериозен и студен, безчувствен, жесток, но това е просто… просто… ех. Дори на най-скапания език за псуване няма такава дума, която да го опише. А напоследък стана и още по-мнителен от, хм, вчера. Тогава и проведохме странен разговор относно това, което съобщи Великият на събранието, и по-точно, за смъртта на последния Херактир – Барон Айзенрип, мир да следва духа му в отвъдното.
Помня, че беше се стъмнило, Гангрел спеше в обичайната си поза на разплуто говедо, Малкавиан беше отишъл за малко храна, а Шаддар стоеше клекнал, взрян в нищото напред. Аз, разбира се, гледах да стоя настрана от всички тях и използвах огледалото си като извинение (а и наистина прическата ми беше така разчорлена, като си помисля само… изглежда ще отказвам следващите предложения за каквито и да е излизания на повече от 1 километър. Определено ще го направя!) Тогава лордът сам, представи си, дойде при мен, за да ме пита какво мисля по въпроса с починалия. Изглежда моето чувство за страх от другия не е споделено от него, но както и да е. Та в общи линии разговорът ни протече по следния начин:
- Имаш ли някаква идея как умря Херактирът?
- Кой, аз? Че откъде да знам? А и да знаех, какво те кара да мислиш, че ще ти кажа?
Погледът му беше красноречив за последствията от отказа ми.
- Хм. – промълвих.
- Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
- Ами… вярно е, че Херактирът беше… уникален. Не знам какво да кажа за него. Просто нямам думи.
- Беше добър военачалник.
Опитах се да си спомня що за военачалник беше: „Не, не, не! Мумифицираната плът е отляво. Сушените кости са отдясно. Не, другото ви дясно! Ах, вие, недостойни парчета изгнила възкръснала анатомия!!!”
Не можех да не се съглася с Шаддар. Да нараня уважението, което той таи към Херактира, означава да нараня нещо далеч по-ценно от това. Себе си, например.
- Държеше се добре с мен. – изневиделица се намеси Гангрел, който явно не е успял да се заспи.
Още едно странно твърдение. Ако да те пребиват до смърт, да те използват като роб, да те карат да ядеш домати и да чистиш тоалетните е добре, значи старият Херактир е бил изключително вежлив и внимателен с обкръжението си.
- Сякаш има някакво значение сега, като вече не е между живите. Поне не между нас, де. – опитах се да се измъкна аз, но вероятно имам много да уча за нужните реплики за утешаване на опечалени. Да му се не види, наистина го смятах за най-големия козел на земята и отвъд, защо Гангрел изведнъж се оказа толкова чувствителен към преките обиди, когато не разбира какво е „акупунктура”!
За щастие, обаче, се появи Малкавиан, смърдящ както винаги, налапал някоя невинна жертва, отново както винаги. Не знам какъв метод използва, за да накара такива красиви девойки да го оставят да прави каквото иска с тях. Хипноза ще да е. Пари не биха действали, колкото и да предлага…
- А тези жълтици в деколтето й какви са, Малкавиан?
- Какво? О. Да. Ами… Не са мои. Сигурен съм, че тя прибра моите в чантичката си.
Оставям това без коментар. Явно да си богат наистина има значение, както и размерът, разбира се.
- А за какво си говорехте? Чух нещо за смърт. Да не би да са погребали отново чичо ти, Гангрел?
- Ей, недей да обиждаш чичо! Той е велик мъж.*
Чичото на Гангрел, чието истинско име не се знае, затова наричан от всички чичото на Гангрел, е умрял за първи път през далечното 13 луногодие при обстоятелства, включващи кожена торбичка, домат и 3-тонен слон. Превръщането му в зомби не било лицензирано от Националната Агенция за Немъртви при Произшествия, включваща Кожени Торбички, Домати и Слонове, затова той не бил осъзнат като такова. Зарекъл се, че някой ден ще застане на прага на агенцията, вече напълно немъртъв с лиценз. Гангрел спрял да брои погребенията му след третото, защото не знаел как продължават числата след 3, ала се смята, че погребенията му наброяват 51784164387954487121839438 броя. Ако това е вярно, то чичото на Гангрел умира по няколко пъти в секунда, повече от броя родени деца в секунда и умрели хора в секунда, достойна цифра за рекордите на Джакомо Повърти. (бел. Втори разказвач).
- А тогава какво? – подвоуми се Малк.
- Имаш ли представа как и защо е умрял Херактирът? – попита Шаддар със своя плътен глас, нетърпящ възражения. В общи линии така той успяваше да накара когото и да е да признае всичките си престъпления, дори и неизвършени.
- А, старият барон Айзенрип? Ха, време му беше да отиде там, където… където… където е. Не съжалявам, но наистина има нещо гнило в тази история. Любимата му стая на върха на замъка му беше, ами, абсолютно подредена, никакви следи от битка или каквото и да е, освен един счупен прозорец, под който са намерили вече мъртвият труп. Дори кръв няма. Той стои там така, все едно е умрял от инфаркт.
- За колкото и стар да го смятаме, баронът беше Херактир, не е възможно да е умрял от само себе си. Някой му е помогнал. – изрази мнението на всички лордът, като изключим моето, разбира се. За всеки случай и аз закимах утвърдително.
И тогава се случи нещо, което няма да забравя, докато съществувам - Гангрел, идиотът му с идиот, успя да вложи обвинителен сарказъм в думите си и да ги изстреля към точката, откъдето взривът би засегнал всички ни – неживият лорд! Предавам по слухова памет, защото си закрих очите с крилата, та поне да не гледам смъртоносните случки около мен:
- Ха, та ти дори не знаеш какво е Херактир и защо той е последният!
Последното нещо, което видях, беше изправянето на Шаддар, бързото му приближаване до самоубиеца, след което се наведе и… тогава си закрих очите.
- Извинявай, би ли ми обяснил по-подробно? Не съм добре с историята.
Каква глупост! Не, какво щастие! Каква щастлива глупост, о, глупаво щастие! Аз съм жив!!! Има ли нещо, което обаче би ми попречило на щастието? Да, това е урокът на Ганрел по история. Дори и само за да се смея пак толкова истерично, докато го слушах, ще го запиша в оригиналния вариант:
Ъм, да. Значи. Виж сега. Херактирите бяха някога много, повече, отколкото можех да ги преброя (има предвид 40 – бел. моя). Та те били първите, които последвали нашият Велик Некромант в стремежа му към сила. Всичките притежавали силите, уменията и качествата на нас, вампирите, и на личовете, та сигурно и на всичко останало, що е мъртво и още се движи (брей, поетични заложби. Пфу). Така можели да пазят своя водач, който пък се грижел те да стоят на високо в хранителната стълбица. Херактир значи принц на мрака – много правилно наименование. Нямало нито един, който да е по-силен или по-слаб от другите, всички те били равни, като две капки вода (вероятно има предвид, че силите им са равни, или че всеки от тях бил нищожно дребен, което не е вярно, или вероятно че използвали само две капки вода, когато са се къпали. Това ще да е). Всичко вървяло нормално, появили се личовете и вампирите, които се обособили в секти и кланове съответно. Тогава един от Херактирите, чието име няма да споменавам, взе под своя закрила един от обещаващите млади вампири, водач на най-войнствения клан, и му предал своите умения. Как станало това, предвид че ученикът му бил вампир и не притежавал каквито и да е магични способности, не знам. – тук той се избърса с ръкав, вероятно от постоянното мисловно напрежение – Това била грешка със сигурност. Въпросният ученик се възгордял и започнал да си мисли, че е избран от боговете, че е повече от учителя си и всички останали вампири и растения като цяло. (има предвид немъртви – грешка на езика. Така е, неговият език може да смени всяка буква в една дума, подобно на „уфсъ” – това всъщност значи лебед). Горе-долу по това време започна и атаката на Църквата и нейният Орден на Изкупените – орден на фанатици, които жадуват за нашата смърт, и я постигаха, да му се не види! Тогава на този вампир му дойде идея, идея, с която той се обърна срещу църквата, но и срещу самите нас. Убивайки един по един други вампири и Херактири, той пиел кръвта им след битка, придобивайки нова сила и което е по-важното – безсмъртие, заради фосфора в кръвта (хахаха, фосфорът в кръвта. Ами ако беше сярна киселина, щеше да получи вечен живот в разядено състояние, а?). Така привлякъл свои съмишленици под предлог, че това е единственият начин да се преборят с новата заплаха от страна на църквата. Единственият оцелял Херактир тогава бил именно баронът Айзенрип, но как и защо – нищо не знае (никой има предвид, проблем са му това, кое е предмет и кое не е. Още не съм го научил, че вампирите сме КОЙ, а всичко останало – ЩО. Предполагам, че проблемът е в корите на баниците – вегетарианската храна не е за нас). Чувал съм, че баронът жертвал силите си и заедно с помощта на всички останали кланове и един опълчил се вампир от клана на предателя успели да затворят ренегата някъде в пустинята отдолу (на юг, глупако! Това, че на картите юг е надолу, не значи, че юг е долу. Не че ще го разбереш). Но, както казах, старецът Херактир загубил силите си, вследствие на което се затворил в своят замък, откъдето не съм го виждал да излиза, а вярвай ми, следя всичко с ей тези две очи. А, Малк, кога се появи?
Нещото, което ме заинтригува в тази история, беше как Гангрел знае такива подробности, въпреки че не е бил там. Дори знаеше и за петимата господари на предателя-вампир – Шактирените. За тези, които тепърва чуват това име – това са господарите на елементите, върховните магьосници, първите, изучили силата на магията и успели да я подчинят на своите цели. Които, разбира се, не били добри. Аз поне знам за тях. Знам, че те успяха да използват предателя за своите егоистични цели, а именно – разрушението на света.
В този миг осъзнах, че всичко това го бях казал на глас, размишлявайки отново за миналите времена, докато двамата глупаци и Шаддар ме гледаха странно заинтригувани. Лош ход от моя страна.
- Ъм, момчета, просто исках да си изясня нещата отново, нали разбирате? За дневника ми. Мда, за дневника. Нали?
Какво ли влезна в главата на лорда, че започна да ме гледа с интерес или, може би, уважение? Неее, няма как да е уважение. Не и от него.
- Кажи ми още за тях.
Опитах се да се спася, благодарение на чувството ми за идиотизъм, живеещо дълбоко (или може би не чак толкоз дълбоко) в мен.
- За кое?
- За Шактирените. – спокойно подсказа Шаддар. Мамка му, какво става с него? Какво стана с неговата кръвожадност? – Ти ще ми кажеш, нали? – натърти той. Хах, за момент си помислих, че наистина е станал по-мил.
- Ами, то няма много за говорене. Шактирен значи владеещ един, тоест всеки един от тях владее един от четирите основни елемента.
- Нали каза петима? Какво стана с петия? – попита и Малкавиан, готов с храната си, но омацан както винаги. Леле, гади ми се само като го погледна!
- А, да, петият… петият е друга стока. Той е мозъкът на всичко, човекът, който ги събра. Истинска отврат. – хрумна ми, че край него бих се чувствал по подобен начин, както ако съм край Шаддар. Неестетично. – За да разберете какво имам предвид, е добре да знаете част от техните правила. Понеже са Шактирени, те владеят силата на своите елементи, като ги заключват в телата си, а именно – в очите. Затова носят превръзки или шлемове или каквото и да е, стига да покрие очите им. Така те пазят силата вътре в себе си, но не могат да я призовават, тъй че ако Шактирен си махне превръзката, бъдете готови за стихии. И имам предвид СТИХИИ! Чувал съм, че най-слабият от тях може да унищожи средно голям град за секунди.
- Това хубаво де, ама за кво ни го казваш туй? – не се сдържа Гангрел. Май прецених грешно неговите познания.
- Защото петият Шактирен е различен. Никога не е махал маската си, с която прикрива лицето си, наметалото му покрива цялото тяло, и дори другарите му Шактирени не знаят как изглежда. Той е… чудовище, може би е най-точната дума в случая.
- Но сега са мъртви, нали? Няма от какво да се притесняваш. – каза с равнодушния си глас лорд Шаддар.
- Така е. Да, така ще да е. Разбира се. Та те са хора, а това се случи преди много време. Хах, няма как да са живи. Да.
С това, мило дневниченце, приключвам. Ако ми остане време и желание, пак ще пиша.
Беелхазер наистина искаше да си мисли, че всичко е приключило. Че Шактирените ги няма по света, че смъртта на барон Айзенрип е била чиста случайност, че това пътуване ще свърши бързо и той ще може да се върне у дома, при марковите си дрехи и плюшеното си мече. Но истината е, че се притесняваше и то много (сигурно би било до смърт, но нали знаете – мъртвите не умират), защото след като войната с Шактирените приключи, никой не успя да намери какъвто и да е знак за техните гробове или мъртви тела.
А може би нещото, което го притесняваше най-много, беше слухът, че лордът Шаддар се появил в редиците на Некроманта около времето, когато войната се обърнала в полза на противниците на елементалистите. Хм, и в крайна сметка, кой е той?
После сънува красиви девици, които му се хвърляха на врата и увисваха като воденични камъни, теглейки го надолу към мръсната отворена и най-вече ГИГАНТСКА паст на Гангрел, откъдето пък мина в неговия стомах и се изправи срещу двама души с превръзки на очите, гледащи го втренчено, докато той крещи за помощ или поне за по-мека възглавница, а Малкавиан го преследва, за да му покаже своята нова колекция дребни стари монети.
Ден 2. Чувствам се изморен. Писна ми да слушам постоянното оплакване на Гангрел и Малкавиан, а носът ми не може да издържа без въздух.” Той спря тук и се замисли за миг, след което продължи: „Добре де, може, но това не е оправдание за Малкавиан да ме гледа така ухилено всеки път, когато реши да хапне от специалитета си – боб с кисело зеле. Имам странното усещане, че се усмихва още по-широко, когато задното му отверстие издаде странни неприятни миризми. Вероятно и се хили. Защо ми причиняваш това, о, Боже, в когото не вярвам? Или може би ми го причиняваш тъкмо защото не вярвам? С какво съм заслужил това? Да не би да съм отвратително кръвопиещо чудовище…
Недей да отговаряш на последния въпрос. Както и да е, определено тяхната компания е за предпочитане пред тази на Шаддар. Леле, какво му става на него? Знаех, че е сериозен и студен, безчувствен, жесток, но това е просто… просто… ех. Дори на най-скапания език за псуване няма такава дума, която да го опише. А напоследък стана и още по-мнителен от, хм, вчера. Тогава и проведохме странен разговор относно това, което съобщи Великият на събранието, и по-точно, за смъртта на последния Херактир – Барон Айзенрип, мир да следва духа му в отвъдното.
Помня, че беше се стъмнило, Гангрел спеше в обичайната си поза на разплуто говедо, Малкавиан беше отишъл за малко храна, а Шаддар стоеше клекнал, взрян в нищото напред. Аз, разбира се, гледах да стоя настрана от всички тях и използвах огледалото си като извинение (а и наистина прическата ми беше така разчорлена, като си помисля само… изглежда ще отказвам следващите предложения за каквито и да е излизания на повече от 1 километър. Определено ще го направя!) Тогава лордът сам, представи си, дойде при мен, за да ме пита какво мисля по въпроса с починалия. Изглежда моето чувство за страх от другия не е споделено от него, но както и да е. Та в общи линии разговорът ни протече по следния начин:
- Имаш ли някаква идея как умря Херактирът?
- Кой, аз? Че откъде да знам? А и да знаех, какво те кара да мислиш, че ще ти кажа?
Погледът му беше красноречив за последствията от отказа ми.
- Хм. – промълвих.
- Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
- Ами… вярно е, че Херактирът беше… уникален. Не знам какво да кажа за него. Просто нямам думи.
- Беше добър военачалник.
Опитах се да си спомня що за военачалник беше: „Не, не, не! Мумифицираната плът е отляво. Сушените кости са отдясно. Не, другото ви дясно! Ах, вие, недостойни парчета изгнила възкръснала анатомия!!!”
Не можех да не се съглася с Шаддар. Да нараня уважението, което той таи към Херактира, означава да нараня нещо далеч по-ценно от това. Себе си, например.
- Държеше се добре с мен. – изневиделица се намеси Гангрел, който явно не е успял да се заспи.
Още едно странно твърдение. Ако да те пребиват до смърт, да те използват като роб, да те карат да ядеш домати и да чистиш тоалетните е добре, значи старият Херактир е бил изключително вежлив и внимателен с обкръжението си.
- Сякаш има някакво значение сега, като вече не е между живите. Поне не между нас, де. – опитах се да се измъкна аз, но вероятно имам много да уча за нужните реплики за утешаване на опечалени. Да му се не види, наистина го смятах за най-големия козел на земята и отвъд, защо Гангрел изведнъж се оказа толкова чувствителен към преките обиди, когато не разбира какво е „акупунктура”!
За щастие, обаче, се появи Малкавиан, смърдящ както винаги, налапал някоя невинна жертва, отново както винаги. Не знам какъв метод използва, за да накара такива красиви девойки да го оставят да прави каквото иска с тях. Хипноза ще да е. Пари не биха действали, колкото и да предлага…
- А тези жълтици в деколтето й какви са, Малкавиан?
- Какво? О. Да. Ами… Не са мои. Сигурен съм, че тя прибра моите в чантичката си.
Оставям това без коментар. Явно да си богат наистина има значение, както и размерът, разбира се.
- А за какво си говорехте? Чух нещо за смърт. Да не би да са погребали отново чичо ти, Гангрел?
- Ей, недей да обиждаш чичо! Той е велик мъж.*
Чичото на Гангрел, чието истинско име не се знае, затова наричан от всички чичото на Гангрел, е умрял за първи път през далечното 13 луногодие при обстоятелства, включващи кожена торбичка, домат и 3-тонен слон. Превръщането му в зомби не било лицензирано от Националната Агенция за Немъртви при Произшествия, включваща Кожени Торбички, Домати и Слонове, затова той не бил осъзнат като такова. Зарекъл се, че някой ден ще застане на прага на агенцията, вече напълно немъртъв с лиценз. Гангрел спрял да брои погребенията му след третото, защото не знаел как продължават числата след 3, ала се смята, че погребенията му наброяват 51784164387954487121839438 броя. Ако това е вярно, то чичото на Гангрел умира по няколко пъти в секунда, повече от броя родени деца в секунда и умрели хора в секунда, достойна цифра за рекордите на Джакомо Повърти. (бел. Втори разказвач).
- А тогава какво? – подвоуми се Малк.
- Имаш ли представа как и защо е умрял Херактирът? – попита Шаддар със своя плътен глас, нетърпящ възражения. В общи линии така той успяваше да накара когото и да е да признае всичките си престъпления, дори и неизвършени.
- А, старият барон Айзенрип? Ха, време му беше да отиде там, където… където… където е. Не съжалявам, но наистина има нещо гнило в тази история. Любимата му стая на върха на замъка му беше, ами, абсолютно подредена, никакви следи от битка или каквото и да е, освен един счупен прозорец, под който са намерили вече мъртвият труп. Дори кръв няма. Той стои там така, все едно е умрял от инфаркт.
- За колкото и стар да го смятаме, баронът беше Херактир, не е възможно да е умрял от само себе си. Някой му е помогнал. – изрази мнението на всички лордът, като изключим моето, разбира се. За всеки случай и аз закимах утвърдително.
И тогава се случи нещо, което няма да забравя, докато съществувам - Гангрел, идиотът му с идиот, успя да вложи обвинителен сарказъм в думите си и да ги изстреля към точката, откъдето взривът би засегнал всички ни – неживият лорд! Предавам по слухова памет, защото си закрих очите с крилата, та поне да не гледам смъртоносните случки около мен:
- Ха, та ти дори не знаеш какво е Херактир и защо той е последният!
Последното нещо, което видях, беше изправянето на Шаддар, бързото му приближаване до самоубиеца, след което се наведе и… тогава си закрих очите.
- Извинявай, би ли ми обяснил по-подробно? Не съм добре с историята.
Каква глупост! Не, какво щастие! Каква щастлива глупост, о, глупаво щастие! Аз съм жив!!! Има ли нещо, което обаче би ми попречило на щастието? Да, това е урокът на Ганрел по история. Дори и само за да се смея пак толкова истерично, докато го слушах, ще го запиша в оригиналния вариант:
Ъм, да. Значи. Виж сега. Херактирите бяха някога много, повече, отколкото можех да ги преброя (има предвид 40 – бел. моя). Та те били първите, които последвали нашият Велик Некромант в стремежа му към сила. Всичките притежавали силите, уменията и качествата на нас, вампирите, и на личовете, та сигурно и на всичко останало, що е мъртво и още се движи (брей, поетични заложби. Пфу). Така можели да пазят своя водач, който пък се грижел те да стоят на високо в хранителната стълбица. Херактир значи принц на мрака – много правилно наименование. Нямало нито един, който да е по-силен или по-слаб от другите, всички те били равни, като две капки вода (вероятно има предвид, че силите им са равни, или че всеки от тях бил нищожно дребен, което не е вярно, или вероятно че използвали само две капки вода, когато са се къпали. Това ще да е). Всичко вървяло нормално, появили се личовете и вампирите, които се обособили в секти и кланове съответно. Тогава един от Херактирите, чието име няма да споменавам, взе под своя закрила един от обещаващите млади вампири, водач на най-войнствения клан, и му предал своите умения. Как станало това, предвид че ученикът му бил вампир и не притежавал каквито и да е магични способности, не знам. – тук той се избърса с ръкав, вероятно от постоянното мисловно напрежение – Това била грешка със сигурност. Въпросният ученик се възгордял и започнал да си мисли, че е избран от боговете, че е повече от учителя си и всички останали вампири и растения като цяло. (има предвид немъртви – грешка на езика. Така е, неговият език може да смени всяка буква в една дума, подобно на „уфсъ” – това всъщност значи лебед). Горе-долу по това време започна и атаката на Църквата и нейният Орден на Изкупените – орден на фанатици, които жадуват за нашата смърт, и я постигаха, да му се не види! Тогава на този вампир му дойде идея, идея, с която той се обърна срещу църквата, но и срещу самите нас. Убивайки един по един други вампири и Херактири, той пиел кръвта им след битка, придобивайки нова сила и което е по-важното – безсмъртие, заради фосфора в кръвта (хахаха, фосфорът в кръвта. Ами ако беше сярна киселина, щеше да получи вечен живот в разядено състояние, а?). Така привлякъл свои съмишленици под предлог, че това е единственият начин да се преборят с новата заплаха от страна на църквата. Единственият оцелял Херактир тогава бил именно баронът Айзенрип, но как и защо – нищо не знае (никой има предвид, проблем са му това, кое е предмет и кое не е. Още не съм го научил, че вампирите сме КОЙ, а всичко останало – ЩО. Предполагам, че проблемът е в корите на баниците – вегетарианската храна не е за нас). Чувал съм, че баронът жертвал силите си и заедно с помощта на всички останали кланове и един опълчил се вампир от клана на предателя успели да затворят ренегата някъде в пустинята отдолу (на юг, глупако! Това, че на картите юг е надолу, не значи, че юг е долу. Не че ще го разбереш). Но, както казах, старецът Херактир загубил силите си, вследствие на което се затворил в своят замък, откъдето не съм го виждал да излиза, а вярвай ми, следя всичко с ей тези две очи. А, Малк, кога се появи?
Нещото, което ме заинтригува в тази история, беше как Гангрел знае такива подробности, въпреки че не е бил там. Дори знаеше и за петимата господари на предателя-вампир – Шактирените. За тези, които тепърва чуват това име – това са господарите на елементите, върховните магьосници, първите, изучили силата на магията и успели да я подчинят на своите цели. Които, разбира се, не били добри. Аз поне знам за тях. Знам, че те успяха да използват предателя за своите егоистични цели, а именно – разрушението на света.
В този миг осъзнах, че всичко това го бях казал на глас, размишлявайки отново за миналите времена, докато двамата глупаци и Шаддар ме гледаха странно заинтригувани. Лош ход от моя страна.
- Ъм, момчета, просто исках да си изясня нещата отново, нали разбирате? За дневника ми. Мда, за дневника. Нали?
Какво ли влезна в главата на лорда, че започна да ме гледа с интерес или, може би, уважение? Неее, няма как да е уважение. Не и от него.
- Кажи ми още за тях.
Опитах се да се спася, благодарение на чувството ми за идиотизъм, живеещо дълбоко (или може би не чак толкоз дълбоко) в мен.
- За кое?
- За Шактирените. – спокойно подсказа Шаддар. Мамка му, какво става с него? Какво стана с неговата кръвожадност? – Ти ще ми кажеш, нали? – натърти той. Хах, за момент си помислих, че наистина е станал по-мил.
- Ами, то няма много за говорене. Шактирен значи владеещ един, тоест всеки един от тях владее един от четирите основни елемента.
- Нали каза петима? Какво стана с петия? – попита и Малкавиан, готов с храната си, но омацан както винаги. Леле, гади ми се само като го погледна!
- А, да, петият… петият е друга стока. Той е мозъкът на всичко, човекът, който ги събра. Истинска отврат. – хрумна ми, че край него бих се чувствал по подобен начин, както ако съм край Шаддар. Неестетично. – За да разберете какво имам предвид, е добре да знаете част от техните правила. Понеже са Шактирени, те владеят силата на своите елементи, като ги заключват в телата си, а именно – в очите. Затова носят превръзки или шлемове или каквото и да е, стига да покрие очите им. Така те пазят силата вътре в себе си, но не могат да я призовават, тъй че ако Шактирен си махне превръзката, бъдете готови за стихии. И имам предвид СТИХИИ! Чувал съм, че най-слабият от тях може да унищожи средно голям град за секунди.
- Това хубаво де, ама за кво ни го казваш туй? – не се сдържа Гангрел. Май прецених грешно неговите познания.
- Защото петият Шактирен е различен. Никога не е махал маската си, с която прикрива лицето си, наметалото му покрива цялото тяло, и дори другарите му Шактирени не знаят как изглежда. Той е… чудовище, може би е най-точната дума в случая.
- Но сега са мъртви, нали? Няма от какво да се притесняваш. – каза с равнодушния си глас лорд Шаддар.
- Така е. Да, така ще да е. Разбира се. Та те са хора, а това се случи преди много време. Хах, няма как да са живи. Да.
С това, мило дневниченце, приключвам. Ако ми остане време и желание, пак ще пиша.
Беелхазер наистина искаше да си мисли, че всичко е приключило. Че Шактирените ги няма по света, че смъртта на барон Айзенрип е била чиста случайност, че това пътуване ще свърши бързо и той ще може да се върне у дома, при марковите си дрехи и плюшеното си мече. Но истината е, че се притесняваше и то много (сигурно би било до смърт, но нали знаете – мъртвите не умират), защото след като войната с Шактирените приключи, никой не успя да намери какъвто и да е знак за техните гробове или мъртви тела.
А може би нещото, което го притесняваше най-много, беше слухът, че лордът Шаддар се появил в редиците на Некроманта около времето, когато войната се обърнала в полза на противниците на елементалистите. Хм, и в крайна сметка, кой е той?
После сънува красиви девици, които му се хвърляха на врата и увисваха като воденични камъни, теглейки го надолу към мръсната отворена и най-вече ГИГАНТСКА паст на Гангрел, откъдето пък мина в неговия стомах и се изправи срещу двама души с превръзки на очите, гледащи го втренчено, докато той крещи за помощ или поне за по-мека възглавница, а Малкавиан го преследва, за да му покаже своята нова колекция дребни стари монети.
неделя, 7 октомври 2007 г.
Глава 5
Схахро беше разочарован от събитията, но тази новина му вдъхна надежда. Това означаваше надежда, а надеждата означаваше евентуална победа, която пък от своя страна означаваше много други неща, които нямат общо с развитието на сюжета и следователно не са от значение за читателя. Но всичко това бе само евентуално и зависещо от шанса – ако новодошлият наистина възнамерява да им помогне, ако в пустинята наистина има някой, който ще им се притече на помощ, ако бирата не поскъпне дотогава… Не, не бива да си мисля такива неща по време на служба, казваше си Схахро и в пълно съответствие с чувството си за отговорност отпиваше глътка от едно осемгодишно пиво, за Бог да прости, ако нещата се провалят. „Ама и аз ги говоря едни, нали не вярвам в богове?”
Барманът спря насред наливането, вперил поглед в клиента си.
- Разбира се, освен теб, Джери.
Усмивката се върна на мястото си на лицето на бармана Джеронимо, а бирата последва примера й и се остави да бъде налята.
- И какво, тръгваш на юг, а?
- Ъхъ. – В момента Схахро се опитваше да пие легнал на плота, но бирата се стичаше по бузите и брадата му повече, отколкото в устата му. Джери беше виждал всякакви гледки, затова и се правеше, че не вижда това.
- А с теб ще бъдат наставника ти и онзи, новият?
- Ъ… - по природа паладинът беше мързелив, но за сметка на това успяваше да накара всеки, когото срещне, да мисли, че е лентяй. А после правеше всичко възможно да докаже тази теза.
- Ясно. Очевидно е време да спреш да пиеш. – тонът не беше на загрижена истерична майка, а на барман, който заради чистата си съвест ще изгуби един добър клиент.
- А? К’во? На-а-а, аз тъмо додо. Оше н’ си м’ сипау дои.
Това за Джери беше рядко чувана реплика, но интересното е, че той наистина не беше сипвал нищо. Схахро стигна до убеждението, че това беше сън. Хубав сън. Мираж по-точно. Лош мираж.
- Добре ли сте, г-н Евергети? Изглеждате уморен.
Въпросът беше зададен от красиво женско същество, четвъртият член на експедицията, известна археоложка, която, противно на очакванията ви, му лазеше по нервите. „Като стоножка е. Сигурен съм, че са роднини. Нали археоложка, стоножка – все тая.”
- Не, мис. Яздя насред пустинята без да зная накъде вървя, после сънувам как пия бира и разбирам, че дори не сънувам, ами ми се привижда някакъв смотан мираж, и ако не бяхте…
- Достатъчно, Схахро. Тя не е виновна. – скастри го Еровати.
„Достатъчно, Схахро. Тя не е виновна, задето не знае пътя, и ти не си виновен, старче, че не ми даде да си взема още едно шише бира! А и тази тук е намислила нещо, сигурен съм. Няма начин просто. Прекалено често се смее. Ето я пак…” Схахро въздъхна и реши да пробва друг метод за борба с жегата. Приближи коня си до този на новопристигналия, който им предложи помощта си и ги накара да тръгнат на това пътуване. Рицарят забеляза, че водачът, до какъвто се беше издигнал непознатият, е с було, закриващо почти цялото му лице, а не изглеждаше да се поти.
- Здравей. Да има случайно минимален шанс да ми дадеш и на мен едно такова було, че в тази жега…
Погледът, който получи през рамото на другия, му казваше две неща – първо, че да, има шанс да получи нещо, и то не е никак минимален, и второ – това нещо можеше да заболи повече от слънчев удар.
Та това представляваше тяхното пътуване – без много вълнения и екшън, затова и операторът заспа (Жегата има значение! Размерът – също. – бел. режисьора). Понеже камерата е свободна, нека, докато трае пътуването, да видим всеки един поотделно, както и да надникнем там, където слънцето не грее… ъ-ъ-ъ, не там, а в умовете им. (Никой себе уважаващ се разказвач не би могъл да направи това, понеже няма как да знае какво има или няма в ума на някого от героите си, освен ако не е телепат. И ето тук техниката си казва думата – с помощта на малки фотоклетки, инсталирани в камерата, които сканират мозъчните вълни и ги разкодират – интересно нещо е средновековието през 21 век. – бел. Втори разказвач). Та, г-н Втори разказвач, помогнете ми да поставим камерата на правилното място… да, там някъде, може би малко по-наляво… не, не, губим главата му така, дайте нагоре… е все някой трябва да я свърши тази работа, нали?... За съжаление не мога да удовлетворя вашето желание – майка ми е на работа в момента… че какво му е на фамилното ми дърво, че не го харесвате… а, ето така е добре.
Сега включете камерата. Добре, нека погледнем какво има в главите на всеки един поотделно от фантастичната четворка.
Да започнем с дамата. Името й е Лара Селести, дъщеря на известния археолог гусин Кроф и по-известна като кака Лара, която сама доста добре се справя с гробниците. Тя беше избрана първоначално като водач на експедицията, понеже баща й ръководи разкопките в пустинята на юг, и оттук би следвало, че и тя ги знае. Но очевидно никой не е съвършен – картата беше загубена по време на малък повей на вятъра, предшестващ пясъчна буря. Фактът, че един чипонос сурикат се нахрани с парченце хартия, блъснало го по-рано в лицето, няма нищо общо. В момента на снимане, въпросната лейди си мислеше предимно за това, колко е смешен мързеливия паладин, а мозъчните вълни предават нещо, което не е за малките деца. Хи-хи-хи – очевидно намирисвам нещо тук. (О, не – шаранът! Забравих печката включена!!! – бел. Втори разказвач). И, ъм, изглежда изяснихме причината за миризмата. Не прехвърляйте своята вина върху другите, ако обичате, г-н Втори разказвач. Относно външният вид – ами тя изглежда като от камера извадена (че ние нали в камера я гледаме!!! – отново бел. Втори разказвач). Да, да, нямах предвид буквално, моя грешка на езика. Накратко – първото нещо, което се набива на очи, е … Защо ме цензурира? Какво толкова казах? Грешно ли е да споменеш … ? Е ТИ не си ли я гледал там?! А, вярно, то и малки деца могат да четат това. Забравете тогава. И освен онова, тя има и … А, вярно, малките деца, да, малките деца. Значи като изключим тези двете, тя има едни такива красиви големи и сини … А това пък по какъв начин е неприлично?! Аз казах … ! И пак ме цензурираш, все едно съм казал … ! Ох, не ми се спори с теб. Иначе тя има златисторуса … Абе, ти за какъв ме имаш, г-н Втори разказвач?
Изглежда операторът се съвзе и, докато двамата разказвачи се карат, по-скоро инцидентно премести камерата на гледка, която не е така приятна. Старецът Еровати – той е наставникът на Схахро, с бяла брада до гърдите и електриковорозова коса до небето (или поне тъй би му се искало, ако имаше повечко, сега е само там, където все още я има). Причината за странния цвят на косата е, че той винаги е искал да бъде близко до днешната младеж и по-точно — до онзи, чийто настойник е той. Електриковорозовото като цвят беше доста модерно преди време, дори още преди Еровати да се боядиса, което говори за неговата осведоменост в юношеските афери. Е, важно е желанието. Във всеки случай, старецът наистина е загрижен за Схахро и гледа на него като втори син, след като първият загина във войната срещу Шактирените преди доста години. Още от началото на тяхната среща, Еровати знаеше, че Схахро не е просто „някой”. Обстоятелствата го подсказваха – Схахро беше на не повече от 8-9 години, пътуваше с една по-скоро неизвестна трупа циркови артисти, и след едно представление целият цирк бил нападнат, за щастие зрителите се били отдавна разотишли. Паладините дошли навреме, но не успели да свършат нищо, ако се съди по гледката, на която Еровати, по това време член на пътуващ патрул, беше свидетел. Разпръснати из цирка бяха различни негови членове, но все пак повечето бяха около малкия Схахро, единствения оцелял от случката, макар в безсъзнание и окървавен. Изглежда цирковите артисти са направили всичко по силите си да защитят това момче и, макар с цената на живота си, са успели да постигнат тази своя задача. Отзовалите се паладини стояха като статуи, макар и съсухрени като мумии, сякаш нещо беше изпило всяка течност от телата им. Лицата им заслужаваха Оскар за най-добре показана изненада. Очевидно това беше дело на вампир, и то някой изключително силен и ловък, за да се измъкне на дузина добре обучени паладини. А Схахро, когато се съвзе, а и досега, въобще не помни какво точно станало.
Ето това се въртеше в ума на угрижения старец.
В ума на самия Схахро имаше няколко основни неща: носталгия към бирата и „Триглавият дракон” на Джеронимо Повърти – любимият му барман, неприязън към женската част на четворката, безверие – породено от онзи инцидент с цирка и утвърдено с течение на времето. Но имаше и нещо, което другите не забелязваха – това беше нещо в ума му, като чуждо присъствие, за което вероятно дори той не знаеше.
Ако спомена странника с качулката, нищо не може да се каже, освен че крие лицето си през по-голямата част от времето, а когато се появи в началото без качулка, бях до тоалетната и пропуснах такъв съдбовен момент…
Но както и да е – тъкмо когато Схахро си мислеше, че не може да стане по-зле, непознатият се обърна и каза с приятен глас, че крайната цел е достигната. В ума на Схахро изникна бутилка или поне буре с бира и той пришпори коня си с надежда. Резултатът не беше такъв, какъвто си го представяше – просто една от големите дюни беше сякаш „издълбана”, което за пясъчна дюна е доста интересен феномен, заслужаващ поне номинация за „Най-странен архитектурен обект” в рекордите на Джакомо Повърти (В последното издание на рекордите му за най-странен архитектурен обект беше обявена сградата на Тайното общество на сомнамбулите, състояща се от кула, в която се провеждаха техните събрания, и две кръгли тоалетни от двете страни – получаваше се нещо като, хм, мъжки полов член. Това издание предизвика бурен фурор сред младите мъже, които го обявиха за най-пълноценното и хумористично досега, а жените го низвергнаха и заклеймиха като „просташко” – което пък от своя страна доведе до началото на Втората световна война на половете, отнела повече жертви сред телевизорите и дамските чанти от предишната).
Ако си представите нещо като купон сред пустинята, с всичките напитки, повръщано и един човек, който се опитва да въдвори ред в цялата бъркотия, когато другите просто искат да поспят, няма да сте далеч от истината. Сравнително малката експедиция, открила сградата, лежеше или се търкаляше в нещо като полукръг, някои пееха типичната пиянска песен „И ти ли бре, сине майчин?”, а имаше и един-двама, които можеха да стоят седнали, облегнали се един на друг по пиянско братски, и крещяха с пълно гърло – „Краката, ах, краката!”. Единствено ръководителят вероятно беше в трезвено състояние, защото гледаше на всичко това равнодушно, с невъзмутим поглед. Сякаш не забелязваше нищо – нито подчинените си, нито новодошлите. Собствената му дъщеря го гледаше, а неговият поглед все едно говореше с морзовата азбука на кроманьонци. Той обаче не беше нужен на четворката – вратата на сградата в дюната беше отворена, следователно те можеха да влязат и да си свършат работата. Мислейки за това, Схахро забеляза, че дори не знае какво всъщност са дошли да правят тук – той погледна с надежда към все още закачуления странник, който кимна едва забележимо и каза на двамата мъже да го последват вътре, а на дамата да наглежда ситуацията отвън.
Вътрешността на тайнствената сграда представляваше пещера – имаше само един сравнително тесен мост, по който да се мине и да се стигне до отсрещната страна – каменна площадка, в единия край на която се намираше огромна скала, на която беше оковано около десет-единайсетгодишно момче. Изглеждаше мръсно и заспало, но за второто не се знаеше, защото дългата му коса прикриваше почти цялото тяло, като само един червен амулет висеше на верижката си от него.
- Какво му е на това момче? Защо е оковано? – попита Еровати.
- Защото то направи неща, които някои сметнаха за … грешни. – отговори странника, след което се приближи опасно близо до детето и започна да му шепне:
- Леле, леле, не предполагах, че ще те заваря в тази форма, Банкор. Изглежда проклятието им е имало освен обезсилваща функция, и малко … странични ефекти. – и избухна в гърлен смях, който звучеше като тътен на разярен вулкан, готвещ се да изригне. Двамата придружители го гледаха странно в този момент, чудейки се кой е той, по дяволите, а детето се събуди от дълбокия си сън. Гласът, с който проговори на странника, беше доста басов и човек трудно можеше да повярва, че такова малко момче е вече с мутирал глас – но ето това са чудесата на радиацията и малко бобена ракийка:
- Защо си тук, Майрос? Ти и твоите приятелчета ме изоставихте да вися тук, без въобще да се сетите за мен. Защо сега идваш? Онези ми отнеха силата, направиха тялото ми беззащитно, не мога дори да разкъсам тези вериги, които преди можех само с поглед да унищожа. И … защо? – гласът на момчето звучеше уморено и вяло, сякаш наистина животът нямаше смисъл, камо ли нещо повече. В общи линии – мирогледът на който и да е юноша в някои негови периоди.
Еровати и Схахро не можеха да чуят нищо от словоизлиянията на момчето, затова се шашнаха съвсем, когато странника започна отново да се смее.
- Знам, че насам са тръгнали четирима немъртви, търсещи артефактите на Кор.
- Е? Мен това засяга ли ме? – продължи упорството си момчето.
- Споменах ли, че един от тях е твоят ученик? Същият, който помогна за оковаването ти и който измисли идеята за карикатурното ти тяло. Наистина, той има интересно чувство за хумор… - подсмихнат, той продължи да говори още малко на детето, но, изглежда, нямаше нужда – със споменаването на въпросния ученик, в очите на детето запулсира една вена, придаваща истински кръвясал вид на иначе миловидното му лице. С вик „БЕЕЛХАЗЕР!!!” детето започна да се гърчи в опит да се изскубне от веригите, но безуспешно - магията им го държеше здраво.
Този вик донякъде освести двамата непреки участници в разговора, които вече наистина искаха да разберат какво се случва, и те се запътиха към странника и момчето. Непознатият ги погледна и се усмихна, а земята в отговор започна да се тресе и накара идващите да спрат, за да могат да се задържат на крака. Тогава земният магьосник се обърна към детето и му каза:
- Нека да започнем … наново. – след което с нокътя си поряза дясната си длан и даде на момчето да пие. Усетило вкуса на прясна кръв, тялото на момчето започна отново гърчовете, устата му крещеше все по-силно „Беелхазер, Беелхазер”, и след няколко секунди веригите се строполиха, а момчето падна на земята, изтощено от усилията. Странникът си помисли на глас: - Леле, очевидно нямаш никакви шансове да се справиш сега с житните класове, пък камо ли да си го върнеш на немъртвите.
И с един скок взе разстоянието до стареца, а в следващата секунда от гърба на Еровати се подаваше острие, подобно на сталактит и дебело колкото две човешки длани. Схахро наблюдаваше събитието някак си в сън, все едно не беше наистина там, където единственият човек, който се интересуваше от него, умираше пред очите му. Магьосникът метна тялото в една образувала се пукнатина, а острието остави пред лицето на падналото момче.
- Това няма да бъде достатъчно. – отново си помисли на глас убиецът и с друг скок стигна до вцепенения Схахро, след което Схахро видя няколко неща: в ръката на магьосника от нищото се образува ново острие, с което той замахна към корема му. Макар че очите му следяха това, тялото му не можеше да избегне удара и той, все още като в сън, не знаеше какво да направи. В този момент дясната половина на лицето започна да го пари и с нечовешко бързи реакции Схахро се хвана с дясната ръка там, а с другата отблъсна насоченото острие. Магьосникът изглеждаше изненадан, но това не го спря да замахне отново, този път с надеждата да го разсече на две от глава до пети. Лявата ръка на Схахро отново се оказа по-бърза и хвана така, както беше с голи ръце, острието. Започна да капе кръв.
- Искаш да умра ли? – каза нещо с гласа на Схахро. Нещо, защото това определено не беше той – дясната ръка се спусна бавно надолу, а парещата го половина част на лицето изглеждаше, сякаш леки люспи са започнали да се образуват, а ирисът в окото му изглеждаше … по-малък, сякаш част от него се е стопила и се е сляла с бялото.
Магьосникът го погледна по-скоро заинтересован, отколкото притеснен, ала не каза нищо.
- Защо искаш да умра? – продължи нещото. – Всички вие искате да умра. А аз не искам. Искам да живея. Какво не можете да разберете в думите „Оставете ме на мира!”?
- Аз не …
- И ти, и онези паладини. – последната дума бе казана с отвращение. – Какво им бях сторил на тях – нищо. Пречех ли им – не. Но те дойдоха, искаха да ме убият, казваха, че съм чудовище и не заслужавам да живея. Онези в цирка се опитаха да ги спрат, но не – загубиха живота си, заклани от онези „божии служители”, за да защитят мен – чудовището. Кой е истинското чудовище тук, а?
- Бих казал …
- Казаха ми, че аз и брат ми можем да контролираме живота - кръвта. Така знам. Исках да спася хората, да съживя онези, които си дадоха живота за мен. Затова и ми трябваше ми кръв. Скоро. – Дясната част на лицето на Схахро се усмихна сякаш тъжно. - Взех от паладините с намерението да я дам на онези, които ще я използват за добро. Но не знаех как да го направя. Взех кръвта, но не можех да я използвам както исках… Братко… - в тази част на безсмисления монолог гласът изчезна, както и всякакви следи, че въобще го е имало, и Схахро се върна към предишното си Аз, падайки в безсъзнание.
Магът се взираше в него, с все още насочено острие. След малко протегна ръката си в една посока и острието изчезна. Като в сън Схахро успя за един последен миг да отвори очите си, само за да види как убиецът излиза от пещерата с все още безжизненото тяло на момчето под ръка. Ако ушите му не знаеха, че това не се случи наистина, щяха да са чули едно „Пак ще се срещнем, роднина!”
Барманът спря насред наливането, вперил поглед в клиента си.
- Разбира се, освен теб, Джери.
Усмивката се върна на мястото си на лицето на бармана Джеронимо, а бирата последва примера й и се остави да бъде налята.
- И какво, тръгваш на юг, а?
- Ъхъ. – В момента Схахро се опитваше да пие легнал на плота, но бирата се стичаше по бузите и брадата му повече, отколкото в устата му. Джери беше виждал всякакви гледки, затова и се правеше, че не вижда това.
- А с теб ще бъдат наставника ти и онзи, новият?
- Ъ… - по природа паладинът беше мързелив, но за сметка на това успяваше да накара всеки, когото срещне, да мисли, че е лентяй. А после правеше всичко възможно да докаже тази теза.
- Ясно. Очевидно е време да спреш да пиеш. – тонът не беше на загрижена истерична майка, а на барман, който заради чистата си съвест ще изгуби един добър клиент.
- А? К’во? На-а-а, аз тъмо додо. Оше н’ си м’ сипау дои.
Това за Джери беше рядко чувана реплика, но интересното е, че той наистина не беше сипвал нищо. Схахро стигна до убеждението, че това беше сън. Хубав сън. Мираж по-точно. Лош мираж.
- Добре ли сте, г-н Евергети? Изглеждате уморен.
Въпросът беше зададен от красиво женско същество, четвъртият член на експедицията, известна археоложка, която, противно на очакванията ви, му лазеше по нервите. „Като стоножка е. Сигурен съм, че са роднини. Нали археоложка, стоножка – все тая.”
- Не, мис. Яздя насред пустинята без да зная накъде вървя, после сънувам как пия бира и разбирам, че дори не сънувам, ами ми се привижда някакъв смотан мираж, и ако не бяхте…
- Достатъчно, Схахро. Тя не е виновна. – скастри го Еровати.
„Достатъчно, Схахро. Тя не е виновна, задето не знае пътя, и ти не си виновен, старче, че не ми даде да си взема още едно шише бира! А и тази тук е намислила нещо, сигурен съм. Няма начин просто. Прекалено често се смее. Ето я пак…” Схахро въздъхна и реши да пробва друг метод за борба с жегата. Приближи коня си до този на новопристигналия, който им предложи помощта си и ги накара да тръгнат на това пътуване. Рицарят забеляза, че водачът, до какъвто се беше издигнал непознатият, е с було, закриващо почти цялото му лице, а не изглеждаше да се поти.
- Здравей. Да има случайно минимален шанс да ми дадеш и на мен едно такова було, че в тази жега…
Погледът, който получи през рамото на другия, му казваше две неща – първо, че да, има шанс да получи нещо, и то не е никак минимален, и второ – това нещо можеше да заболи повече от слънчев удар.
Та това представляваше тяхното пътуване – без много вълнения и екшън, затова и операторът заспа (Жегата има значение! Размерът – също. – бел. режисьора). Понеже камерата е свободна, нека, докато трае пътуването, да видим всеки един поотделно, както и да надникнем там, където слънцето не грее… ъ-ъ-ъ, не там, а в умовете им. (Никой себе уважаващ се разказвач не би могъл да направи това, понеже няма как да знае какво има или няма в ума на някого от героите си, освен ако не е телепат. И ето тук техниката си казва думата – с помощта на малки фотоклетки, инсталирани в камерата, които сканират мозъчните вълни и ги разкодират – интересно нещо е средновековието през 21 век. – бел. Втори разказвач). Та, г-н Втори разказвач, помогнете ми да поставим камерата на правилното място… да, там някъде, може би малко по-наляво… не, не, губим главата му така, дайте нагоре… е все някой трябва да я свърши тази работа, нали?... За съжаление не мога да удовлетворя вашето желание – майка ми е на работа в момента… че какво му е на фамилното ми дърво, че не го харесвате… а, ето така е добре.
Сега включете камерата. Добре, нека погледнем какво има в главите на всеки един поотделно от фантастичната четворка.
Да започнем с дамата. Името й е Лара Селести, дъщеря на известния археолог гусин Кроф и по-известна като кака Лара, която сама доста добре се справя с гробниците. Тя беше избрана първоначално като водач на експедицията, понеже баща й ръководи разкопките в пустинята на юг, и оттук би следвало, че и тя ги знае. Но очевидно никой не е съвършен – картата беше загубена по време на малък повей на вятъра, предшестващ пясъчна буря. Фактът, че един чипонос сурикат се нахрани с парченце хартия, блъснало го по-рано в лицето, няма нищо общо. В момента на снимане, въпросната лейди си мислеше предимно за това, колко е смешен мързеливия паладин, а мозъчните вълни предават нещо, което не е за малките деца. Хи-хи-хи – очевидно намирисвам нещо тук. (О, не – шаранът! Забравих печката включена!!! – бел. Втори разказвач). И, ъм, изглежда изяснихме причината за миризмата. Не прехвърляйте своята вина върху другите, ако обичате, г-н Втори разказвач. Относно външният вид – ами тя изглежда като от камера извадена (че ние нали в камера я гледаме!!! – отново бел. Втори разказвач). Да, да, нямах предвид буквално, моя грешка на езика. Накратко – първото нещо, което се набива на очи, е … Защо ме цензурира? Какво толкова казах? Грешно ли е да споменеш … ? Е ТИ не си ли я гледал там?! А, вярно, то и малки деца могат да четат това. Забравете тогава. И освен онова, тя има и … А, вярно, малките деца, да, малките деца. Значи като изключим тези двете, тя има едни такива красиви големи и сини … А това пък по какъв начин е неприлично?! Аз казах … ! И пак ме цензурираш, все едно съм казал … ! Ох, не ми се спори с теб. Иначе тя има златисторуса … Абе, ти за какъв ме имаш, г-н Втори разказвач?
Изглежда операторът се съвзе и, докато двамата разказвачи се карат, по-скоро инцидентно премести камерата на гледка, която не е така приятна. Старецът Еровати – той е наставникът на Схахро, с бяла брада до гърдите и електриковорозова коса до небето (или поне тъй би му се искало, ако имаше повечко, сега е само там, където все още я има). Причината за странния цвят на косата е, че той винаги е искал да бъде близко до днешната младеж и по-точно — до онзи, чийто настойник е той. Електриковорозовото като цвят беше доста модерно преди време, дори още преди Еровати да се боядиса, което говори за неговата осведоменост в юношеските афери. Е, важно е желанието. Във всеки случай, старецът наистина е загрижен за Схахро и гледа на него като втори син, след като първият загина във войната срещу Шактирените преди доста години. Още от началото на тяхната среща, Еровати знаеше, че Схахро не е просто „някой”. Обстоятелствата го подсказваха – Схахро беше на не повече от 8-9 години, пътуваше с една по-скоро неизвестна трупа циркови артисти, и след едно представление целият цирк бил нападнат, за щастие зрителите се били отдавна разотишли. Паладините дошли навреме, но не успели да свършат нищо, ако се съди по гледката, на която Еровати, по това време член на пътуващ патрул, беше свидетел. Разпръснати из цирка бяха различни негови членове, но все пак повечето бяха около малкия Схахро, единствения оцелял от случката, макар в безсъзнание и окървавен. Изглежда цирковите артисти са направили всичко по силите си да защитят това момче и, макар с цената на живота си, са успели да постигнат тази своя задача. Отзовалите се паладини стояха като статуи, макар и съсухрени като мумии, сякаш нещо беше изпило всяка течност от телата им. Лицата им заслужаваха Оскар за най-добре показана изненада. Очевидно това беше дело на вампир, и то някой изключително силен и ловък, за да се измъкне на дузина добре обучени паладини. А Схахро, когато се съвзе, а и досега, въобще не помни какво точно станало.
Ето това се въртеше в ума на угрижения старец.
В ума на самия Схахро имаше няколко основни неща: носталгия към бирата и „Триглавият дракон” на Джеронимо Повърти – любимият му барман, неприязън към женската част на четворката, безверие – породено от онзи инцидент с цирка и утвърдено с течение на времето. Но имаше и нещо, което другите не забелязваха – това беше нещо в ума му, като чуждо присъствие, за което вероятно дори той не знаеше.
Ако спомена странника с качулката, нищо не може да се каже, освен че крие лицето си през по-голямата част от времето, а когато се появи в началото без качулка, бях до тоалетната и пропуснах такъв съдбовен момент…
Но както и да е – тъкмо когато Схахро си мислеше, че не може да стане по-зле, непознатият се обърна и каза с приятен глас, че крайната цел е достигната. В ума на Схахро изникна бутилка или поне буре с бира и той пришпори коня си с надежда. Резултатът не беше такъв, какъвто си го представяше – просто една от големите дюни беше сякаш „издълбана”, което за пясъчна дюна е доста интересен феномен, заслужаващ поне номинация за „Най-странен архитектурен обект” в рекордите на Джакомо Повърти (В последното издание на рекордите му за най-странен архитектурен обект беше обявена сградата на Тайното общество на сомнамбулите, състояща се от кула, в която се провеждаха техните събрания, и две кръгли тоалетни от двете страни – получаваше се нещо като, хм, мъжки полов член. Това издание предизвика бурен фурор сред младите мъже, които го обявиха за най-пълноценното и хумористично досега, а жените го низвергнаха и заклеймиха като „просташко” – което пък от своя страна доведе до началото на Втората световна война на половете, отнела повече жертви сред телевизорите и дамските чанти от предишната).
Ако си представите нещо като купон сред пустинята, с всичките напитки, повръщано и един човек, който се опитва да въдвори ред в цялата бъркотия, когато другите просто искат да поспят, няма да сте далеч от истината. Сравнително малката експедиция, открила сградата, лежеше или се търкаляше в нещо като полукръг, някои пееха типичната пиянска песен „И ти ли бре, сине майчин?”, а имаше и един-двама, които можеха да стоят седнали, облегнали се един на друг по пиянско братски, и крещяха с пълно гърло – „Краката, ах, краката!”. Единствено ръководителят вероятно беше в трезвено състояние, защото гледаше на всичко това равнодушно, с невъзмутим поглед. Сякаш не забелязваше нищо – нито подчинените си, нито новодошлите. Собствената му дъщеря го гледаше, а неговият поглед все едно говореше с морзовата азбука на кроманьонци. Той обаче не беше нужен на четворката – вратата на сградата в дюната беше отворена, следователно те можеха да влязат и да си свършат работата. Мислейки за това, Схахро забеляза, че дори не знае какво всъщност са дошли да правят тук – той погледна с надежда към все още закачуления странник, който кимна едва забележимо и каза на двамата мъже да го последват вътре, а на дамата да наглежда ситуацията отвън.
Вътрешността на тайнствената сграда представляваше пещера – имаше само един сравнително тесен мост, по който да се мине и да се стигне до отсрещната страна – каменна площадка, в единия край на която се намираше огромна скала, на която беше оковано около десет-единайсетгодишно момче. Изглеждаше мръсно и заспало, но за второто не се знаеше, защото дългата му коса прикриваше почти цялото тяло, като само един червен амулет висеше на верижката си от него.
- Какво му е на това момче? Защо е оковано? – попита Еровати.
- Защото то направи неща, които някои сметнаха за … грешни. – отговори странника, след което се приближи опасно близо до детето и започна да му шепне:
- Леле, леле, не предполагах, че ще те заваря в тази форма, Банкор. Изглежда проклятието им е имало освен обезсилваща функция, и малко … странични ефекти. – и избухна в гърлен смях, който звучеше като тътен на разярен вулкан, готвещ се да изригне. Двамата придружители го гледаха странно в този момент, чудейки се кой е той, по дяволите, а детето се събуди от дълбокия си сън. Гласът, с който проговори на странника, беше доста басов и човек трудно можеше да повярва, че такова малко момче е вече с мутирал глас – но ето това са чудесата на радиацията и малко бобена ракийка:
- Защо си тук, Майрос? Ти и твоите приятелчета ме изоставихте да вися тук, без въобще да се сетите за мен. Защо сега идваш? Онези ми отнеха силата, направиха тялото ми беззащитно, не мога дори да разкъсам тези вериги, които преди можех само с поглед да унищожа. И … защо? – гласът на момчето звучеше уморено и вяло, сякаш наистина животът нямаше смисъл, камо ли нещо повече. В общи линии – мирогледът на който и да е юноша в някои негови периоди.
Еровати и Схахро не можеха да чуят нищо от словоизлиянията на момчето, затова се шашнаха съвсем, когато странника започна отново да се смее.
- Знам, че насам са тръгнали четирима немъртви, търсещи артефактите на Кор.
- Е? Мен това засяга ли ме? – продължи упорството си момчето.
- Споменах ли, че един от тях е твоят ученик? Същият, който помогна за оковаването ти и който измисли идеята за карикатурното ти тяло. Наистина, той има интересно чувство за хумор… - подсмихнат, той продължи да говори още малко на детето, но, изглежда, нямаше нужда – със споменаването на въпросния ученик, в очите на детето запулсира една вена, придаваща истински кръвясал вид на иначе миловидното му лице. С вик „БЕЕЛХАЗЕР!!!” детето започна да се гърчи в опит да се изскубне от веригите, но безуспешно - магията им го държеше здраво.
Този вик донякъде освести двамата непреки участници в разговора, които вече наистина искаха да разберат какво се случва, и те се запътиха към странника и момчето. Непознатият ги погледна и се усмихна, а земята в отговор започна да се тресе и накара идващите да спрат, за да могат да се задържат на крака. Тогава земният магьосник се обърна към детето и му каза:
- Нека да започнем … наново. – след което с нокътя си поряза дясната си длан и даде на момчето да пие. Усетило вкуса на прясна кръв, тялото на момчето започна отново гърчовете, устата му крещеше все по-силно „Беелхазер, Беелхазер”, и след няколко секунди веригите се строполиха, а момчето падна на земята, изтощено от усилията. Странникът си помисли на глас: - Леле, очевидно нямаш никакви шансове да се справиш сега с житните класове, пък камо ли да си го върнеш на немъртвите.
И с един скок взе разстоянието до стареца, а в следващата секунда от гърба на Еровати се подаваше острие, подобно на сталактит и дебело колкото две човешки длани. Схахро наблюдаваше събитието някак си в сън, все едно не беше наистина там, където единственият човек, който се интересуваше от него, умираше пред очите му. Магьосникът метна тялото в една образувала се пукнатина, а острието остави пред лицето на падналото момче.
- Това няма да бъде достатъчно. – отново си помисли на глас убиецът и с друг скок стигна до вцепенения Схахро, след което Схахро видя няколко неща: в ръката на магьосника от нищото се образува ново острие, с което той замахна към корема му. Макар че очите му следяха това, тялото му не можеше да избегне удара и той, все още като в сън, не знаеше какво да направи. В този момент дясната половина на лицето започна да го пари и с нечовешко бързи реакции Схахро се хвана с дясната ръка там, а с другата отблъсна насоченото острие. Магьосникът изглеждаше изненадан, но това не го спря да замахне отново, този път с надеждата да го разсече на две от глава до пети. Лявата ръка на Схахро отново се оказа по-бърза и хвана така, както беше с голи ръце, острието. Започна да капе кръв.
- Искаш да умра ли? – каза нещо с гласа на Схахро. Нещо, защото това определено не беше той – дясната ръка се спусна бавно надолу, а парещата го половина част на лицето изглеждаше, сякаш леки люспи са започнали да се образуват, а ирисът в окото му изглеждаше … по-малък, сякаш част от него се е стопила и се е сляла с бялото.
Магьосникът го погледна по-скоро заинтересован, отколкото притеснен, ала не каза нищо.
- Защо искаш да умра? – продължи нещото. – Всички вие искате да умра. А аз не искам. Искам да живея. Какво не можете да разберете в думите „Оставете ме на мира!”?
- Аз не …
- И ти, и онези паладини. – последната дума бе казана с отвращение. – Какво им бях сторил на тях – нищо. Пречех ли им – не. Но те дойдоха, искаха да ме убият, казваха, че съм чудовище и не заслужавам да живея. Онези в цирка се опитаха да ги спрат, но не – загубиха живота си, заклани от онези „божии служители”, за да защитят мен – чудовището. Кой е истинското чудовище тук, а?
- Бих казал …
- Казаха ми, че аз и брат ми можем да контролираме живота - кръвта. Така знам. Исках да спася хората, да съживя онези, които си дадоха живота за мен. Затова и ми трябваше ми кръв. Скоро. – Дясната част на лицето на Схахро се усмихна сякаш тъжно. - Взех от паладините с намерението да я дам на онези, които ще я използват за добро. Но не знаех как да го направя. Взех кръвта, но не можех да я използвам както исках… Братко… - в тази част на безсмисления монолог гласът изчезна, както и всякакви следи, че въобще го е имало, и Схахро се върна към предишното си Аз, падайки в безсъзнание.
Магът се взираше в него, с все още насочено острие. След малко протегна ръката си в една посока и острието изчезна. Като в сън Схахро успя за един последен миг да отвори очите си, само за да види как убиецът излиза от пещерата с все още безжизненото тяло на момчето под ръка. Ако ушите му не знаеха, че това не се случи наистина, щяха да са чули едно „Пак ще се срещнем, роднина!”
събота, 6 октомври 2007 г.
Малко отклонение от историята...
Понеже още не е напълно готова 5 глава (отново :P), предлагам малко смяна с нещо напълно различно като тематика. Това е едно съчинение, мислено в продължение на 3 седмици все в часа по физика като бях 11 клас. Публикувам го във вида, в който съм го писал, за да видите с какво се занимава ученик от 91 НЕГ в часа по физика (Интересното е, че в два от трите пъти, докато пишех, разбирах и запомнях урока - направо гениален съм :P).
Темата е измислена от един мой съученик, Николай Гергов - човек с по-уникално чувство за хумор от мойто. Та, ето я:
Темата е измислена от един мой съученик, Николай Гергов - човек с по-уникално чувство за хумор от мойто. Та, ето я:
По-бързо ли тича хокеистът или по-нависоко скача хвърлячът на гюле
Това лирическо отстъпление е нужно, за да може все пак не еволюиралата, биеща се в гърдите хуманоидна форма на живот, наричаща недостойната си личност неправдоподобно „читател”, да разбере за какво иде реч.
Спортовете за това племе са нещо повече от суеверие – те са факт. В древността хокеят е представлявал ритане с прътове на нечия глава, опитвайки се да я вкарат в хралупа или дупка на язовец. Въпросният горен крайник е принадлежал (приживе) на предатели, които не са действали като кавалери: т.е. не са пускали жената пред себе си в пещерата, за да види има ли мечка вътре.
Подобна е била и ситуацията с хвърляча на гюле. На сурамундски гюле значи: „глава, не заслужаваща да бъде набита на кол или да се играе буги-буги с нея”. Следователно боговете искат тя да бъде хвърлена. Човекът, който я хвърля, се смята за избран и покровителстван от боговете – поне докато не го изядат сънародниците му от завист (от теологична гледна точка) или глад (от практична гледна точка).
Бързото бягане на хокеиста е негова основна част от уменията му, заедно с церемониалното публично подстригване и ритуала по махане на космите от носа. Някои хокеисти са толкова дебели, че всичко друго обикаля в орбита около тях, защото имат собствена гравитация. Това затруднява пързалянето по леда и ходенето въобще, карайки спортсменът да залита и да се движи като нафиркан до козирката заек с пломба на петия горен десен зъб. Тоест, предвид чисто физическата невъзможност да се движат достолепно като Савската царица, наподобяват движенията на куц и мъчен от газове търтей по-достоверно дори и от Роб Шнайдер. Затова те решили да направят първобитен вариант на реактивния двигател посредством пъхането на люти чушлета в онзи процеп на човека, дето слънцето не огрява и не смее да огрее. Така съответният индивид развива феноменални скорости, на които и светлината би завидяла („Леле, как не съм се сетил за това” – бележка на Слънцето, придружена от звук на удар по челото). Този метод заменил старият начин за разправа с махмурлука, така нареченият Метод на Хенго Вър, който така или иначе не страдал от синдром на ефикасност. Методът на Хенго Вър се състоял в едно нещо: всичко изпито от махмурлията да бъде изкарано отвън. Най-често повърнатият алкохол се събирал в една кофа заедно с всичко останало от пациента. Всъщност този метод така и не добил популярност – племената Сурамунди са въздържатели.
Малцината, решили все пак да се подложат на този метод и оцелели след това, не успели да разкажат тайната си, защото паднали геройски в Битката за Картофените Кюфтета – така и не видели третото стъпало…
Изводът: Колкото и бързо да тича хокеистът и колкото и по-нависоко да скача хвърлячът на гюле, щраусът винаги ще ги изпреварва, заравяйки си главата в пясъка.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
