Глава 6

По идея на Втория разказвач, навиваме машината на времето за 3 дни след второто събитие, променило живота на Схахро (първото се състои в невъзможния за тогава дванадесетгодишния Схахро факт, че Дядо Коледа не съществува. Две бурета с бира оправиха положението, но сега едва ли ще може да се надява на такъв късмет). Мястото е: столичния град на човеците, понастоящем Ал’Барос. Макар и столица, хората отново показват гениалност и изобретателност, когато въпросът се отнася до мързел: сградите, освен къщите и обществените тоалетни, не са много, като оцелелите досега са 3: кръчмата „Триглавия дракон” на бармана Джеронимо Повърти, кметството, което обикновено е празно, а големите деца си играят там на „Къщата на духовете” и отправят предизвикателства към по-малките, като по-смелите от тях приемат и отиват в къщата, за да докоснат крака на скелетния модел за научни цели по биология, а по-страхливите тръгват с останалите, за да видят какво ще стане. Досега няма доказателства за изчезнали деца там, но едно семейство трябваше да плати за поправката на крака на въпросния модел.
Третата сграда е катедралата на Ордена на Изкупените – това е тяхната главна щабквартира, където всяка неделя сутрин от 10:30 часа се провежда литургия за вярващи. Невярващите присъстват на литургията всеки вторник от 17:00 часа, обикновено насилствено и под тежко въоръжен ескорт, който има за цел да съблюдава религиозното им поведение и просто като хоби да ги изтезава, докато не останат здрави кости в и извън тялото им.
Та ето за тази катедрала говорим – символ на вярата в един свят, където освен религия има и магия, слабите умират от силните, а самите те падат от по-силните, които отстъпват мястото си доброволно на най-силните, живеещи до дълбока старост, свят, където ако Бог не дава втори шанс, то Агенцията за Закрила на Немъртвите дава. И то по няколко пъти, ако е нужно. Да, в такъв жесток свят религията има огромно значение. Ала вече няколкостотин години не може да стане по-голям приоритет в сърцата на хората от химикалката (Просто тя се употребява повече – бел. Втори разказвач).
Катедралата, макар и създадена от некадърен архитект, беше голяма и внушаваше респект, подобен на този, който изпитва всеки, застанал под аха-да-падне Наклонената кула в Пиза. В горната й част имаше помещение, където се събираше една интересна група. Един мъж се качваше по стълбата до там, а лицето му беше на убиецът на Еровати. Сега не бе с момчето, но то не му и трябваше. Двама други мъже го чакаха, и двамата покрити с наметала, за разлика от него.
- Ах, виждам, че отново сте подранили. – поздрави ги той.
- Не сме. Ние дойдохме навреме. Ти закъсняваш. – заговори единият с равен глас, в който не се четеше упрек или възмущение, просто констатация на известен факт.
- Извинявайте, извинявайте. – започна да се извинява с леко саркастичен глас закъснелият. Макар че устата му говореше едно, лицето му, и най-вече усмивката му, казваха, че е бил доволен, че не е навреме.
- Винаги съм мразел тази твоя усмивка. – отвърна другият мъж със същия си равен глас, отново без да влага каквото и да е чувство.
Третият член на събранието изглежда се интересуваше повече от това, какво е написано на един от стенописите. Ще кажа, че в това няма нищо лошо или странно само по себе си, с изключението, че ги гледа на обратно. Човекът с безчувствения глас дори не се и обърна, за да му направи забележката, че не е добре да се изкривява така. Виновникът го погледна изпод наметалото с невинна и неразбираща физиономия, смучейки палец:
- Ама как да разгледам иначе, брат…
За части от секундата скастрилият го роднина се появи до него, за да го удари там, където би трябвало да е врата му, след което се върна на мястото си.
- Казвал съм ти много пъти да не ме наричаш така пред хората. – дори намек за упрек нямаше в гласа му.
„Ха. Тия двамцата не са се променили изобщо”, мислеше си земния магьосник - „Икурос е все така хладен, ъм, да, хладен май беше думата. И то толкова хладен, че който и да е казан в ада би подал оставка, ако му възложат да го затопли. И имаме ли нещо за ядене тук? Ха. А пък Сасрос си е същото любвеобилно пале, каквото беше преди двайсетина години. Почти ме кара да му подхвърля кокалче или цяла ръка. Ха.”
- Не е ли време да започваме срещата? Имам да приготвям още много неща за придобиването на артефактите. – каза Икурос.
- Не е ли по-добре да изчакаме още малко за главатаря си? – леко мазният тон продължаваше да звучи от устата на земния маг.
- Аз съм тук, Майрос. Винаги съм бил тук. – промърмори глас някъде от страната на задния прозорец. „Ха. Изглежда и той не се е променил за това дълго време – обича драматичните появи. И какво има предвид с това „Винаги съм бил тук”?А до тоалетна къде ходи тогава? Да не би да, в онази, забранената стаичка… Не, не би могъл… Ама понамирисваше, като минавах оттам. Х…” Не успя да довърши мисълта си, защото инстинктивно се премести, за да не бъде уцелен от лъч светлина. Това обаче не попречи на смеха му.
- Не бих се смял на твое място. – продължи гласа от прозореца. Закъсняваш, а после не ме слушаш, докато говоря. Някои биха сметнали това за неуважително, нали разбираш.
Майрос разбираше. Под „някои” гласът имаше предвид себе си. Затова Майрос се поклони и каза:
- Ха, мислех си за тоалетната, Даррос. И това, къде би ходил, като имаш нужда, а няма къде да я задоволиш, нали разбираш, и се сетих за забранената стаичка, ха. – Може би в такъв момент един нормален човек на работно събрание с шефа би разбрал, че на ръба висят кариерата и живота му, щом е бил достатъчно глупав да мисли за такива неща и да ги споделя пред останалите си колеги, та един такъв човек би се опитал да звучи възможно най-искрено и неадекватно, пък дано му дадат доживотна присъда вместо безживотната. Ала Майрос не беше такъв характер – той отново звуча така сладникаво-мазно, че медът би се отвратил и избягал в Надгорието (което, заради липсата на гора наблизо, е доста далече – бел. Втори разказвач).
- Тоалетната, значи. – едва промълви Даррос, комуто принадлежеше гласът от прозореца.
- Да. – без да съзнава отговори Майрос.
- Мислеше си за тоалетната. – даде му последен шанс Даррос.
- Да. – дали от глупост, инат или новите бонбони на Нестле с екстракт от алое, не се знае, но Майрос потвърди. „Като не знаеш, важно е да се знае, че не знаеш, затова потвърждавай твърдо” – един от любимите му девизи след „Мий си зъбите преди и след лягане” и „0885147465 – Оправяме книги всякакви!”.
Икурос погледна към лидера си и рече: - Да го накажа ли, господарю?
- Не. Безнадеждно е.
Един поглед към Майрос би бил достатъчен, за да се разбере, че е безнадежден в своята простота. Съвършено прост. Може би и малко естествен, но предимно прост. „Наистина мразя тази усмивка.” – помисли си Икурос.
- Добре, нека все пак събранието започне. – каза Даррос.
При тези думи се чу шума на органа на долния етаж, сякаш някой удря клавишите с ясната нагласа, че иска да шуми. Шумът представляваше гротеска на всичко свято и проклето, събрано в едно и поръсено с пудра захар. Даррос въздъхна.
- Икурос, иди да видиш какво става там долу.
Едно малко момче си играеше с органа. Когато Икурос се появи, то го изгледа ухилено и продължи да твори симфоничната си какафония. Мъжът отиде при него и го помоли учтиво да напусне, защото пречи на работата на висшестоящите горе. Детето го погледна за втори път, този път готово да се разплаче. Икурос му подаде бисквитка и му обеща утре да го доведе да играе колкото си иска. Момчето, доволно, че изкопчи от него нещо, се затича към вкъщи.
По-късно то сътвори мелодията, с която станаха известни много злодеи по света и включваше църковен орган, гайда и голям мъжки хор. Така момчето стана един от най-известните композитори, живели някога, и твърди, че и досега пази спомена за чичкото, който му даде първата награда за прекрасното свирене – една бисквита, която изял веднага. За тези, които не му вярват, той бил готов да я извади и да им я покаже.
Ала това не е неговата история, затова няма да говорим за него. (Тогава ЗАЩО започна да я разправяш въобще? – бел. Втори разказвач+редактор). Когато Икурос се върна при събратята си, гласът на лидера обяви новото заседание за открито:
- Нека все пак да започнем.
Чу се гръм, а по някакво странно чудо едновременно с него се появи и светкавицата, очевидно закъсняла. Това придаде една особена атмосфера на настъпилата за кратко после тишина, нарушавана само от неритмичното тропане на прозорците, сякаш всеки момент ще се строшат. Пръв Майрос наруши тишината:
- Ама каква буря само, а? Ха. – Сасрос се опита да се сгуши около Икурос със своето учудено и леко изплашено изражение, а сам Икурос направи нещо средно между погалване и пляскане по главата на брат си.
- Бурята не е нещо, което има значение в момента. Знаеш това. – каза със своя ясен глас Даррос.
- Мда, разбира се. Ха. – Майрос определено е от хората, които държат последната дума да е тяхна, дори и да няма общо с говореното досега. – И, какъв е поводът за нашето повторно обединяване? Нечий юбилей? Ха.
Даррос за пореден път сметна, че това „Ха” го дразни. Майрос дори не го казваше. По-скоро го изсумтяваше през носа си, сякаш отхвърля всичко чуждо, което не може да стане негово. Все пак Даррос успя да прикрие тези си чувства, също като брат си, предишния лидер. При мисълта за него той се усмихна леко, повдигайки само ъгълчетата на устните си, да не би някой да го забележи. Не че имаше кой да го направи – Майрос наблюдаваше как Икурос се мъчи да обясни на Сасрос, че бурята навън заплашва само лошите деца, а той е бил добро момче и няма от какво да се страхува, но ако продължава да лигави наметалото му, Икурос ще си поприказва с бурята за това, кой е бил добър и кой – не.
Всичко това стана за няколко части от секундата. Получил ясна представа, че наистина нищо на пръв поглед не се е променило за няколко години, Даррос попита по-скоро утаилия се въздух:
- Докъде сме стигнали с артефактите на Кор?
Сасрос престана да лигави наметалото на брат си и се изправи, Икурос погледна очакващо лидера и дори на лицето на Майрос се изписа сериозност, която предизвикваше по-скоро бурен смях.
- Намерили сме амулета, благодарение на стария Банкор. – започна да реди Майрос. При споменаването на стария Банкор Сасрос се изкиска и си спечели ритник от Икурос. – Обицата е у теб, Даррос, в Стаята на Съвета е пръстенът, което означава, че ни остават още два: гривната и короната. А тяхното местоположение не ни е известно. Ха.
- Научих, че короната се намира при южните корфати, които гледат на нея като туристическа атракция. Глупаци. Но за да я вземем, е нужно да съберем първо останалите четири артефакта. – каза Икурос.
- И това ли научи от момичетата си? – не се сдържа Майрос.
- Не се сещам за причина, която да ми подсказва, че заслужаваш да научиш за източниците ми на информация. – отговори му Икурос.
- Ха. – този път земният маг успя да каже само това. Двамата се познаваха много добре и всеки знаеше за силните и слабите страни на другия по-добре от самия него. Нещото, което Майрос не можеше да проумее обаче беше, как такъв емоционален инвалид като Икурос беше буквално преследван от женския пол по една или друга причина. Знаейки за силата на гравитацията си, Икурос се възползваше по един или друг начин от нея и въртеше всичките моми в орбита около малкото си пръстче. И преди да се пръкнат мръсни мисли в главите ви, ще разясня, че Икурос използваше субектите от женски пол като такива – предмети, с които да стане по-силен, а именно … (Замълчи! Още не му е времето да разбират! – бел. Втори разказвач). И така, преминаваме по-нататък:
- Това няма значение, важното е, че знаем къде се намират всичките. – обобщи Даррос.
- Ха. Като изключим гривната.
Даррос погледна Майрос по-остро от обичайното, но на него не му правеше впечатление. А и полу-брат му беше прав, на всичкото отгоре. Все пак усещането за нещо недоизказано и скрито от страна на Майрос глождеше ума му като гладно бясно куче – кокал.
- Сигурен ли си, че нямаш още да ни казваш? – започна той, без да се обръща към когото и да е конкретно. – А, Майрос?
- Хвана ме все пак, а? Ха. – изсмя се той. – Оправдаваш очакванията ни, че си наш брат.
- ПОЛУ-брат. Само по бащина линия. – измърмори Даррос, а Икурос си го помисли на глас. Сасрос само закима оживено, но никой не разбра в подкрепа на кое твърдение.
- Да, да, знам. Ха. „Аз съм единственият чужд тук, защото Даррос и Ренрос са близнаци, а Икурос и Сасрос братя от друга майка.” Сякаш има значение…
Със скоростта на светкавичен охлюв, или поне на светкавица, или може би… ами на нещо много бързо, Икурос се появи до Майрос, който пък намери себе си обкръжен от ятагани, кинжали, мечове, саби, катани и други все режещи предмети, и все в опасна близост до тялото му. (Какво стана, г-н Втори разказвач? Не можете да гледате?! Ама това е нашата… добре де, моята история! Как така… Ах, значи ви прилошава дори само като се сетите за… какво, ОХЛЮВИ ли?!?!?!)
- ИМА значение. Ние, Шактирените, сме йерархично общество. А ти си незаконно роден и нямаш никакво пр…
- Право ли? Ха. – Майрос се чувстваше изключително спокоен и уверен. – Силата е единственото нещо, което има значение, а тя се определя по рождение. И ако не ме лъже паметта, ти си четвърти син на баща ни, докато аз съм, макар и незаконен, негов трети. Дори и в имената ни може да видиш този факт ясно, като в почистено стъкло. Не е ли така, Икурос?
Икурос свали всичкото хладно оръжие и го прибра нейде из дрехите си. (А това как стана, къде по тялото си го прибра? – бел. Втори разказвач, посъвзел се от инцидента с, хм, нещото. И на този въпрос ще се отговори евентуално). Йерархията при Шактирените е въпрос на късмет – първият син получава най-много от силата на баща си, вторият син взима по-малка порция, съответно третият и четвъртият… Общият баща на тези Шактирени е бил изключително завеян човек, затова и кръстил отрочетата си с цифри – първият бил наречен Ренрос – първороден, вторият – Даррос - второроден, третият – Майрос, четвъртият – Икурос, а петият – Сасрос. Знаейки всичко това, Икурос се примири със съдбата да има такъв дебил за по-голям брат. Тоест, полу-брат. Майрос разтърси рамена, след което каза:
- Истина е, че знам нещо доста интригуващо. Смятам, че брат ни Рен е все още жив, е, поне донякъде. Ха.
Изречените негови думи започнаха да си пробиват път из застоялия се въздух в ушите на присъстващите, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко, докато те започнат да осъзнаят всичко. Някъде отвън отекна гръм.
- Я повтори пак тая дума, че от шума на тая буря нищо се не чува. – за пръв път проговори Сасрос. Всъщност говорещият не беше той самият, а по-скоро гласът сякаш идваше от гърба му. (Сасрос нарочно беше легнал по корем, за да може ако не друго, поне неговият глас да се чува както подобава на цивилизованите културни хора – бел. Втори разказвач). Икурос го потупа леко по главата, при което брат му отново седна в кучешко предана поза и на лицето му нямаше и помен от сериозност.
- Ренрос е жив. Имам пълното основание да смятам, че това е така.
- И какво ли би те накарало да вярваш, че един мъртвец е жив? – Икурос вложи в това изречение всичката злоба и неприязън, която успя да намери в себе си, но начинанието беше провал от самото начало: Майрос просто беше идиот, когато станеше дума за такива неща. Въобще Майрос би бил крал на идиотите, ако не беше толкова тъп, че да го изгонят оттам.
- Когато отидох да взема малкия Банкор, видях човек с люспи по главата. Това не е ли достатъчно? А и успя да спре острието ми – нормални хора не могат. Ха.
Моментна тишина. Вероятно всеки се чудеше какво да каже: семейните отношения при Шактирените са доста сложни, като между тях не съществуват каквито и да е прилики освен общата кръв, която тече във вените им заради общия баща.
- Ако това, което казваш, наистина е така – започна Даррос, нарочно намеквайки, че на Майрос по начало не бива да се вярва за каквото и да било, особено за нещо толкова важно – то тогава е добре той да се наблюдава. Нали всеки разбра за задачите си?
Майрос се изхили, Икурос кимна, а Сасрос гонеше несъществуваща пеперуда по несъществуваща паяжина, докато не го ухапа съществуващият паяк, ядосан, че му пречат на концентрацията.
- Тогава е време да се разделим. Майрос, на теб оставям наблюдението над този, който смяташ за възкръсналия Рен.
Майрос дори не спря да се хили, докато му отговаряше с „Да сър, разбира се!”
Секунди по-късно в таванската стая на катедралата стояха само Майрос, спящият Банкор (който веднага би се разбудил и нападнал де що види, ако научеше, че го наричат малкия) и един паяк, усилено плетящ паяжината си в стремеж да намери поредната жертва и да заспи, но този път нахранен.
Майрос беше доволен. Каквото и да казваха, и да говореха другите, той наистина се чувстваше много доволен. Защото имаше планове. Ха.