Пролог

Светкавици раздираха небето. Нощта бе прекалено облачна, за да има звезди, а и да имаше, те сигурно се криеха някъде на сухо. Сигурно можете да си представите цялата мелодраматичност на този момент – изпълненият с напрежение пронизващ вятър, лъкатушенето по пътищата, водещи към замъка. Да, разбира се, трябва да има и замък. Закъде сме без него? Въпреки това бе толкова тъмно, че единствената светлина идваше от светкавиците, които просвяткваха честичко, но все пак недостатъчно периодично, за да може човек да забележи внушителната готическа сграда.

Но тези, отиващи към замъка, знаеха къде отиват. Вървяха с ясното самосъзнание, че имат цел. И тази цел е вътре в замъка.

А и съвсем не бяха хора.

* * *

Човешка фигура наблюдаваше спокойно всичко, ставащо извън нейната крепост, сякаш мислейки си, че събитията извън замъка не я касаят. Поне не и пряко.
Библиотеката, от която наблюдаваше всичко, бе от онази големи и изключително пълни библиотеки, в които човек намираше всичко. Или поне би могъл, ако някой си беше направил труда да подреди нещата по азбучен ред. Вероятно Джоузеф, слугата, изпълняващ ролята на „Цялостна поддръжка” бе направил кратко съдържание на съдържащото се в тази иначе просторна зала (без да броим способията, от които се четеше, разбира се), заключаващо се в простата дума: „КНИГИ”. Така е, Джоузеф винаги е бил любимец на господаря си именно благодарение на тази своя проста простота. За него нямаше смисъл книгите да бъдат подреждани, защото и така си бяха добре. „Че на кой би му хрумнал да ги слага по азбучен ред?” – възмущаваше се той всеки път, щом някой го запита. – „Това е излишен труд.” При възражението, че така би било по-лесно да намериш книгата, която търсиш, за да я прочетеш, той ахваше учудено и отговаряше толкова искрено, колкото би отговорило някое малко дете: „Ама за кво ти е да ги четеш? Книгите служат единствено за събиране на прах, и защото господарят обича да им се наслаждава, гледайки каква огромна колекция от книги има!”.

И все пак не бе изцяло прав. Господарят му нямаше нищо против книгите, обичаше да ги гледа, да ги съзерцава, а дори тези с по-меки страници и по-малко прах той заделяше за мястото, където нормалните хора ходеха сами. Не че той имаше нужда де. Но винаги е смятал, че е нужно нормалните хора да се чувстват като у дома си, когато пристигнат в неговия дворец. Е, след максимум два дни, а понякога и по-малко, се случваше някой гост да намери остатъци от вечерята на графа, които Джоузеф не е успял да почисти навреме, и ако не припадаха, то с викове изскачаха навън и тичаха колкото сили имат. А когато се изморят, продължават да тичат. Просто защото има хора със слаби сърца, които не могат да гледат кръв. Нито пък трупове. Още по-малко пък трупове, които са останали без капка кръв. Според Джоузеф господарят му беше много подреден и винаги си изяждаше всичко, както го е учила баба му още когато беше малко вампирче. Обичаше да казва за всички хора, че ги чете като отворена книга, а за тези, които не разбираше, че ги чете като отворена книга, но написана на немски.

***

Звукът на битката все още кънтеше из замъка. Навсякъде се чуваха викове, крясъци и ревове от типа: „Мамо-о-о-о…”, както и провиквания за още горчица. „Една битка не може да се води без горчица”, обичаше да казва господарят, разсъждаваше Джоузеф. „То е като да си кон с опашка или прозорец със стъкло.” Опитите на Джоузеф да изясни на господаря си, че конят е по-принцип с опашка и че прозорецът си има стъкло, завършваха с небивал провал. Особено след случая, когато господарят му така и не успя да схване, че хубавият мозък не вирее в буркани. Така че Джоузеф просто се примири с това, като с една от странните чудатости на господарите – та нали затова бяха господари, все пак.

За такива неща мислеше Джоузеф, докато вървеше бавно по стълбата нагоре. Господарят му имаше свои порядки, като например да виси постоянно на най-високата кула, докато стане нещо важно, и все чакаше Джоузеф да му донесе известия за нещата, за които той винаги казваше: „Да, Джоузеф, знам.”

Когато открехна лекичко вратата, за да види какво става с господаря му, Джоузеф попита тихичко:

- Господарю?

- Да, Джоузеф? – отвърна все така втренчен в прозореца любимият му господар.

Джоузеф се насили да влезе вътре, но без да затваря вратата, след което съобщи новината така, както споменаваше всичко – равнодушно и без да му пука, сякаш няма нищо по-естествено от случващото се.

- Нападат замъка, сър.

- Да, Джоузеф, знам.

- Да ги поканя ли за чай с ментови билки?

- Не, Джоузеф, благодаря много. Може да си вървиш.

- Както заповядате, гос…

Но не довърши, защото се строполи на пода. Вероятно бе от тежкия удар по главата. Падането му бе абсолютно право, сякаш накланяте линийка от 90 към 180 градуса. На негово място се появи човешка фигура, чието лице бе закрито от тъмнината в кулата. Навън беше облачно и луната не се показваше, което намаляваше оскъдната светлина в още по-мизерно частично блещукане. Фигурата прескочи падналия на пода слуга, но не се приближи до господаря на замъка, а сякаш започна да обикаля в кръг около него, докато му говореше, едва ли не готов да го нападне:

- Знаеш защо съм тук, нали?

Господарят го изгледа така, сякаш за пръв път вижда това създание пред себе си. След миг-два колебание той промълви по-скоро на себе си:

- Да, знам. – В следващия момент успя да върне самообладанието и гордостта си, вдигна високо главата си, изпъчи гърди и събра цялото си достойнство:

- Но няма да намериш това, което търсиш. Не и тук. Не и докато съм жив.

Фигурата се усмихна – така както вълкът се усмихва на приклещения елен, но нищо не каза, само продължи да обикаля в кръг, докато слушаше тирадата на събеседника си:

- Чух, че тридесет от Херактирите са убити. – Тук фигурата се усмихна злокобно. – Намерени без капка кръв у себе си. Би било глупаво да попитам дали имаш нещо общо с това, защото знам, че е така, нали? – Но не изчака отговор. – Има закони, които не ние сме измислили, а природата, но важат за всички ни, и ти го знаеш. Да убиваме собствения си вид? И защо?

Тук фигурата се приближи с бърз скок точно до лицето на говорещия, прекъсвайки го:

- Нима не знаеш за пророчествата?! – Гласът му би бил мелодичен, ако можехте да наречете мелодия стържещия звук, който издаваше докато говори. – Видът ни ще изчезне, ако не се погрижим за него!

- И се грижиш за него, като го избиваш?

- Ще оцелеят само силните, с това си наясно. Затова сбирам всички, които искат да живеят, и им помагам да станат такива, каквито винаги е трябвало да бъдем.

- Вампир да пие от кръвта на друг вампир е противоестествено!!!

- Ако това е нужно, за да може да оцелеем в това време, съм готов да го направя и да платя цената. Църквата се развива. Преди тя беше само сбирщина от хора, които се страхуваха да излязат срещу ни, но сега… Сега, благодарение на новия си Орден на Изкупените, те ни търсят повече от всякога и този път ни намират. Няма да оцелеем, ако не се променим. С кръвта на онези Херактири, които избих, съм по-силен и по-бърз.

- Това е лудост! Избиваш малкото, които знаят какво да направят в тази кризисна ситуация!

- Казах ти, че нямаме друг избор. Ела с мен и тогава ще видиш, че, макар и малобройни, ще можем да отблъснем враговете си.

- Ти наистина си загубил ума си. Никога няма да последвам примера ти! – И господарят на замъка извади своя меч.

- По-добре малко, отколкото николко. Но виждам, че няма да си промениш мнението. Кажи ми тогава поне къде е твоята част?

- Никога!!! – след което замахна…

Навън валеше дъжд, а светкавиците продължаваха да блестят в безлунната нощ…

Говори се, че този замък и досега стои там, но никой не знае какво е станало, че е запустял така. Сега се използва като туристическа атракция за времето, когато вампирите са владеели почти цялата земя. Агенцията уверява, че това е напълно обезопасено място и няма нужда от притеснения. Туристите, обаче, говорят за най-високата кула с особен страх. Разказват, че тя в момента е в реконструкция, но всички знаят, че това не е вярно, защото няма нищо разрушено, освен един от прозорците, в който е отбелязан фигурата на грамаден прилеп. Хората, спящи под кулата, казвали, че не могли да се наспят от постоянното дрънчене на мечове някъде там, горе. Агенцията обяснявала, че това е вятърът, виещ в стаята заради счупения прозорец, който тя не е могла да поправи все още. Но нямала обяснение за нечовешките викове за помощ, идващи от там, когато навън бушува буря, а луната е закрита от многото облаци…