Глава 6

По идея на Втория разказвач, навиваме машината на времето за 3 дни след второто събитие, променило живота на Схахро (първото се състои в невъзможния за тогава дванадесетгодишния Схахро факт, че Дядо Коледа не съществува. Две бурета с бира оправиха положението, но сега едва ли ще може да се надява на такъв късмет). Мястото е: столичния град на човеците, понастоящем Ал’Барос. Макар и столица, хората отново показват гениалност и изобретателност, когато въпросът се отнася до мързел: сградите, освен къщите и обществените тоалетни, не са много, като оцелелите досега са 3: кръчмата „Триглавия дракон” на бармана Джеронимо Повърти, кметството, което обикновено е празно, а големите деца си играят там на „Къщата на духовете” и отправят предизвикателства към по-малките, като по-смелите от тях приемат и отиват в къщата, за да докоснат крака на скелетния модел за научни цели по биология, а по-страхливите тръгват с останалите, за да видят какво ще стане. Досега няма доказателства за изчезнали деца там, но едно семейство трябваше да плати за поправката на крака на въпросния модел.
Третата сграда е катедралата на Ордена на Изкупените – това е тяхната главна щабквартира, където всяка неделя сутрин от 10:30 часа се провежда литургия за вярващи. Невярващите присъстват на литургията всеки вторник от 17:00 часа, обикновено насилствено и под тежко въоръжен ескорт, който има за цел да съблюдава религиозното им поведение и просто като хоби да ги изтезава, докато не останат здрави кости в и извън тялото им.
Та ето за тази катедрала говорим – символ на вярата в един свят, където освен религия има и магия, слабите умират от силните, а самите те падат от по-силните, които отстъпват мястото си доброволно на най-силните, живеещи до дълбока старост, свят, където ако Бог не дава втори шанс, то Агенцията за Закрила на Немъртвите дава. И то по няколко пъти, ако е нужно. Да, в такъв жесток свят религията има огромно значение. Ала вече няколкостотин години не може да стане по-голям приоритет в сърцата на хората от химикалката (Просто тя се употребява повече – бел. Втори разказвач).
Катедралата, макар и създадена от некадърен архитект, беше голяма и внушаваше респект, подобен на този, който изпитва всеки, застанал под аха-да-падне Наклонената кула в Пиза. В горната й част имаше помещение, където се събираше една интересна група. Един мъж се качваше по стълбата до там, а лицето му беше на убиецът на Еровати. Сега не бе с момчето, но то не му и трябваше. Двама други мъже го чакаха, и двамата покрити с наметала, за разлика от него.
- Ах, виждам, че отново сте подранили. – поздрави ги той.
- Не сме. Ние дойдохме навреме. Ти закъсняваш. – заговори единият с равен глас, в който не се четеше упрек или възмущение, просто констатация на известен факт.
- Извинявайте, извинявайте. – започна да се извинява с леко саркастичен глас закъснелият. Макар че устата му говореше едно, лицето му, и най-вече усмивката му, казваха, че е бил доволен, че не е навреме.
- Винаги съм мразел тази твоя усмивка. – отвърна другият мъж със същия си равен глас, отново без да влага каквото и да е чувство.
Третият член на събранието изглежда се интересуваше повече от това, какво е написано на един от стенописите. Ще кажа, че в това няма нищо лошо или странно само по себе си, с изключението, че ги гледа на обратно. Човекът с безчувствения глас дори не се и обърна, за да му направи забележката, че не е добре да се изкривява така. Виновникът го погледна изпод наметалото с невинна и неразбираща физиономия, смучейки палец:
- Ама как да разгледам иначе, брат…
За части от секундата скастрилият го роднина се появи до него, за да го удари там, където би трябвало да е врата му, след което се върна на мястото си.
- Казвал съм ти много пъти да не ме наричаш така пред хората. – дори намек за упрек нямаше в гласа му.
„Ха. Тия двамцата не са се променили изобщо”, мислеше си земния магьосник - „Икурос е все така хладен, ъм, да, хладен май беше думата. И то толкова хладен, че който и да е казан в ада би подал оставка, ако му възложат да го затопли. И имаме ли нещо за ядене тук? Ха. А пък Сасрос си е същото любвеобилно пале, каквото беше преди двайсетина години. Почти ме кара да му подхвърля кокалче или цяла ръка. Ха.”
- Не е ли време да започваме срещата? Имам да приготвям още много неща за придобиването на артефактите. – каза Икурос.
- Не е ли по-добре да изчакаме още малко за главатаря си? – леко мазният тон продължаваше да звучи от устата на земния маг.
- Аз съм тук, Майрос. Винаги съм бил тук. – промърмори глас някъде от страната на задния прозорец. „Ха. Изглежда и той не се е променил за това дълго време – обича драматичните появи. И какво има предвид с това „Винаги съм бил тук”?А до тоалетна къде ходи тогава? Да не би да, в онази, забранената стаичка… Не, не би могъл… Ама понамирисваше, като минавах оттам. Х…” Не успя да довърши мисълта си, защото инстинктивно се премести, за да не бъде уцелен от лъч светлина. Това обаче не попречи на смеха му.
- Не бих се смял на твое място. – продължи гласа от прозореца. Закъсняваш, а после не ме слушаш, докато говоря. Някои биха сметнали това за неуважително, нали разбираш.
Майрос разбираше. Под „някои” гласът имаше предвид себе си. Затова Майрос се поклони и каза:
- Ха, мислех си за тоалетната, Даррос. И това, къде би ходил, като имаш нужда, а няма къде да я задоволиш, нали разбираш, и се сетих за забранената стаичка, ха. – Може би в такъв момент един нормален човек на работно събрание с шефа би разбрал, че на ръба висят кариерата и живота му, щом е бил достатъчно глупав да мисли за такива неща и да ги споделя пред останалите си колеги, та един такъв човек би се опитал да звучи възможно най-искрено и неадекватно, пък дано му дадат доживотна присъда вместо безживотната. Ала Майрос не беше такъв характер – той отново звуча така сладникаво-мазно, че медът би се отвратил и избягал в Надгорието (което, заради липсата на гора наблизо, е доста далече – бел. Втори разказвач).
- Тоалетната, значи. – едва промълви Даррос, комуто принадлежеше гласът от прозореца.
- Да. – без да съзнава отговори Майрос.
- Мислеше си за тоалетната. – даде му последен шанс Даррос.
- Да. – дали от глупост, инат или новите бонбони на Нестле с екстракт от алое, не се знае, но Майрос потвърди. „Като не знаеш, важно е да се знае, че не знаеш, затова потвърждавай твърдо” – един от любимите му девизи след „Мий си зъбите преди и след лягане” и „0885147465 – Оправяме книги всякакви!”.
Икурос погледна към лидера си и рече: - Да го накажа ли, господарю?
- Не. Безнадеждно е.
Един поглед към Майрос би бил достатъчен, за да се разбере, че е безнадежден в своята простота. Съвършено прост. Може би и малко естествен, но предимно прост. „Наистина мразя тази усмивка.” – помисли си Икурос.
- Добре, нека все пак събранието започне. – каза Даррос.
При тези думи се чу шума на органа на долния етаж, сякаш някой удря клавишите с ясната нагласа, че иска да шуми. Шумът представляваше гротеска на всичко свято и проклето, събрано в едно и поръсено с пудра захар. Даррос въздъхна.
- Икурос, иди да видиш какво става там долу.
Едно малко момче си играеше с органа. Когато Икурос се появи, то го изгледа ухилено и продължи да твори симфоничната си какафония. Мъжът отиде при него и го помоли учтиво да напусне, защото пречи на работата на висшестоящите горе. Детето го погледна за втори път, този път готово да се разплаче. Икурос му подаде бисквитка и му обеща утре да го доведе да играе колкото си иска. Момчето, доволно, че изкопчи от него нещо, се затича към вкъщи.
По-късно то сътвори мелодията, с която станаха известни много злодеи по света и включваше църковен орган, гайда и голям мъжки хор. Така момчето стана един от най-известните композитори, живели някога, и твърди, че и досега пази спомена за чичкото, който му даде първата награда за прекрасното свирене – една бисквита, която изял веднага. За тези, които не му вярват, той бил готов да я извади и да им я покаже.
Ала това не е неговата история, затова няма да говорим за него. (Тогава ЗАЩО започна да я разправяш въобще? – бел. Втори разказвач+редактор). Когато Икурос се върна при събратята си, гласът на лидера обяви новото заседание за открито:
- Нека все пак да започнем.
Чу се гръм, а по някакво странно чудо едновременно с него се появи и светкавицата, очевидно закъсняла. Това придаде една особена атмосфера на настъпилата за кратко после тишина, нарушавана само от неритмичното тропане на прозорците, сякаш всеки момент ще се строшат. Пръв Майрос наруши тишината:
- Ама каква буря само, а? Ха. – Сасрос се опита да се сгуши около Икурос със своето учудено и леко изплашено изражение, а сам Икурос направи нещо средно между погалване и пляскане по главата на брат си.
- Бурята не е нещо, което има значение в момента. Знаеш това. – каза със своя ясен глас Даррос.
- Мда, разбира се. Ха. – Майрос определено е от хората, които държат последната дума да е тяхна, дори и да няма общо с говореното досега. – И, какъв е поводът за нашето повторно обединяване? Нечий юбилей? Ха.
Даррос за пореден път сметна, че това „Ха” го дразни. Майрос дори не го казваше. По-скоро го изсумтяваше през носа си, сякаш отхвърля всичко чуждо, което не може да стане негово. Все пак Даррос успя да прикрие тези си чувства, също като брат си, предишния лидер. При мисълта за него той се усмихна леко, повдигайки само ъгълчетата на устните си, да не би някой да го забележи. Не че имаше кой да го направи – Майрос наблюдаваше как Икурос се мъчи да обясни на Сасрос, че бурята навън заплашва само лошите деца, а той е бил добро момче и няма от какво да се страхува, но ако продължава да лигави наметалото му, Икурос ще си поприказва с бурята за това, кой е бил добър и кой – не.
Всичко това стана за няколко части от секундата. Получил ясна представа, че наистина нищо на пръв поглед не се е променило за няколко години, Даррос попита по-скоро утаилия се въздух:
- Докъде сме стигнали с артефактите на Кор?
Сасрос престана да лигави наметалото на брат си и се изправи, Икурос погледна очакващо лидера и дори на лицето на Майрос се изписа сериозност, която предизвикваше по-скоро бурен смях.
- Намерили сме амулета, благодарение на стария Банкор. – започна да реди Майрос. При споменаването на стария Банкор Сасрос се изкиска и си спечели ритник от Икурос. – Обицата е у теб, Даррос, в Стаята на Съвета е пръстенът, което означава, че ни остават още два: гривната и короната. А тяхното местоположение не ни е известно. Ха.
- Научих, че короната се намира при южните корфати, които гледат на нея като туристическа атракция. Глупаци. Но за да я вземем, е нужно да съберем първо останалите четири артефакта. – каза Икурос.
- И това ли научи от момичетата си? – не се сдържа Майрос.
- Не се сещам за причина, която да ми подсказва, че заслужаваш да научиш за източниците ми на информация. – отговори му Икурос.
- Ха. – този път земният маг успя да каже само това. Двамата се познаваха много добре и всеки знаеше за силните и слабите страни на другия по-добре от самия него. Нещото, което Майрос не можеше да проумее обаче беше, как такъв емоционален инвалид като Икурос беше буквално преследван от женския пол по една или друга причина. Знаейки за силата на гравитацията си, Икурос се възползваше по един или друг начин от нея и въртеше всичките моми в орбита около малкото си пръстче. И преди да се пръкнат мръсни мисли в главите ви, ще разясня, че Икурос използваше субектите от женски пол като такива – предмети, с които да стане по-силен, а именно … (Замълчи! Още не му е времето да разбират! – бел. Втори разказвач). И така, преминаваме по-нататък:
- Това няма значение, важното е, че знаем къде се намират всичките. – обобщи Даррос.
- Ха. Като изключим гривната.
Даррос погледна Майрос по-остро от обичайното, но на него не му правеше впечатление. А и полу-брат му беше прав, на всичкото отгоре. Все пак усещането за нещо недоизказано и скрито от страна на Майрос глождеше ума му като гладно бясно куче – кокал.
- Сигурен ли си, че нямаш още да ни казваш? – започна той, без да се обръща към когото и да е конкретно. – А, Майрос?
- Хвана ме все пак, а? Ха. – изсмя се той. – Оправдаваш очакванията ни, че си наш брат.
- ПОЛУ-брат. Само по бащина линия. – измърмори Даррос, а Икурос си го помисли на глас. Сасрос само закима оживено, но никой не разбра в подкрепа на кое твърдение.
- Да, да, знам. Ха. „Аз съм единственият чужд тук, защото Даррос и Ренрос са близнаци, а Икурос и Сасрос братя от друга майка.” Сякаш има значение…
Със скоростта на светкавичен охлюв, или поне на светкавица, или може би… ами на нещо много бързо, Икурос се появи до Майрос, който пък намери себе си обкръжен от ятагани, кинжали, мечове, саби, катани и други все режещи предмети, и все в опасна близост до тялото му. (Какво стана, г-н Втори разказвач? Не можете да гледате?! Ама това е нашата… добре де, моята история! Как така… Ах, значи ви прилошава дори само като се сетите за… какво, ОХЛЮВИ ли?!?!?!)
- ИМА значение. Ние, Шактирените, сме йерархично общество. А ти си незаконно роден и нямаш никакво пр…
- Право ли? Ха. – Майрос се чувстваше изключително спокоен и уверен. – Силата е единственото нещо, което има значение, а тя се определя по рождение. И ако не ме лъже паметта, ти си четвърти син на баща ни, докато аз съм, макар и незаконен, негов трети. Дори и в имената ни може да видиш този факт ясно, като в почистено стъкло. Не е ли така, Икурос?
Икурос свали всичкото хладно оръжие и го прибра нейде из дрехите си. (А това как стана, къде по тялото си го прибра? – бел. Втори разказвач, посъвзел се от инцидента с, хм, нещото. И на този въпрос ще се отговори евентуално). Йерархията при Шактирените е въпрос на късмет – първият син получава най-много от силата на баща си, вторият син взима по-малка порция, съответно третият и четвъртият… Общият баща на тези Шактирени е бил изключително завеян човек, затова и кръстил отрочетата си с цифри – първият бил наречен Ренрос – първороден, вторият – Даррос - второроден, третият – Майрос, четвъртият – Икурос, а петият – Сасрос. Знаейки всичко това, Икурос се примири със съдбата да има такъв дебил за по-голям брат. Тоест, полу-брат. Майрос разтърси рамена, след което каза:
- Истина е, че знам нещо доста интригуващо. Смятам, че брат ни Рен е все още жив, е, поне донякъде. Ха.
Изречените негови думи започнаха да си пробиват път из застоялия се въздух в ушите на присъстващите, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко, докато те започнат да осъзнаят всичко. Някъде отвън отекна гръм.
- Я повтори пак тая дума, че от шума на тая буря нищо се не чува. – за пръв път проговори Сасрос. Всъщност говорещият не беше той самият, а по-скоро гласът сякаш идваше от гърба му. (Сасрос нарочно беше легнал по корем, за да може ако не друго, поне неговият глас да се чува както подобава на цивилизованите културни хора – бел. Втори разказвач). Икурос го потупа леко по главата, при което брат му отново седна в кучешко предана поза и на лицето му нямаше и помен от сериозност.
- Ренрос е жив. Имам пълното основание да смятам, че това е така.
- И какво ли би те накарало да вярваш, че един мъртвец е жив? – Икурос вложи в това изречение всичката злоба и неприязън, която успя да намери в себе си, но начинанието беше провал от самото начало: Майрос просто беше идиот, когато станеше дума за такива неща. Въобще Майрос би бил крал на идиотите, ако не беше толкова тъп, че да го изгонят оттам.
- Когато отидох да взема малкия Банкор, видях човек с люспи по главата. Това не е ли достатъчно? А и успя да спре острието ми – нормални хора не могат. Ха.
Моментна тишина. Вероятно всеки се чудеше какво да каже: семейните отношения при Шактирените са доста сложни, като между тях не съществуват каквито и да е прилики освен общата кръв, която тече във вените им заради общия баща.
- Ако това, което казваш, наистина е така – започна Даррос, нарочно намеквайки, че на Майрос по начало не бива да се вярва за каквото и да било, особено за нещо толкова важно – то тогава е добре той да се наблюдава. Нали всеки разбра за задачите си?
Майрос се изхили, Икурос кимна, а Сасрос гонеше несъществуваща пеперуда по несъществуваща паяжина, докато не го ухапа съществуващият паяк, ядосан, че му пречат на концентрацията.
- Тогава е време да се разделим. Майрос, на теб оставям наблюдението над този, който смяташ за възкръсналия Рен.
Майрос дори не спря да се хили, докато му отговаряше с „Да сър, разбира се!”
Секунди по-късно в таванската стая на катедралата стояха само Майрос, спящият Банкор (който веднага би се разбудил и нападнал де що види, ако научеше, че го наричат малкия) и един паяк, усилено плетящ паяжината си в стремеж да намери поредната жертва и да заспи, но този път нахранен.
Майрос беше доволен. Каквото и да казваха, и да говореха другите, той наистина се чувстваше много доволен. Защото имаше планове. Ха.

Пролог

Светкавици раздираха небето. Нощта бе прекалено облачна, за да има звезди, а и да имаше, те сигурно се криеха някъде на сухо. Сигурно можете да си представите цялата мелодраматичност на този момент – изпълненият с напрежение пронизващ вятър, лъкатушенето по пътищата, водещи към замъка. Да, разбира се, трябва да има и замък. Закъде сме без него? Въпреки това бе толкова тъмно, че единствената светлина идваше от светкавиците, които просвяткваха честичко, но все пак недостатъчно периодично, за да може човек да забележи внушителната готическа сграда.

Но тези, отиващи към замъка, знаеха къде отиват. Вървяха с ясното самосъзнание, че имат цел. И тази цел е вътре в замъка.

А и съвсем не бяха хора.

* * *

Човешка фигура наблюдаваше спокойно всичко, ставащо извън нейната крепост, сякаш мислейки си, че събитията извън замъка не я касаят. Поне не и пряко.
Библиотеката, от която наблюдаваше всичко, бе от онази големи и изключително пълни библиотеки, в които човек намираше всичко. Или поне би могъл, ако някой си беше направил труда да подреди нещата по азбучен ред. Вероятно Джоузеф, слугата, изпълняващ ролята на „Цялостна поддръжка” бе направил кратко съдържание на съдържащото се в тази иначе просторна зала (без да броим способията, от които се четеше, разбира се), заключаващо се в простата дума: „КНИГИ”. Така е, Джоузеф винаги е бил любимец на господаря си именно благодарение на тази своя проста простота. За него нямаше смисъл книгите да бъдат подреждани, защото и така си бяха добре. „Че на кой би му хрумнал да ги слага по азбучен ред?” – възмущаваше се той всеки път, щом някой го запита. – „Това е излишен труд.” При възражението, че така би било по-лесно да намериш книгата, която търсиш, за да я прочетеш, той ахваше учудено и отговаряше толкова искрено, колкото би отговорило някое малко дете: „Ама за кво ти е да ги четеш? Книгите служат единствено за събиране на прах, и защото господарят обича да им се наслаждава, гледайки каква огромна колекция от книги има!”.

И все пак не бе изцяло прав. Господарят му нямаше нищо против книгите, обичаше да ги гледа, да ги съзерцава, а дори тези с по-меки страници и по-малко прах той заделяше за мястото, където нормалните хора ходеха сами. Не че той имаше нужда де. Но винаги е смятал, че е нужно нормалните хора да се чувстват като у дома си, когато пристигнат в неговия дворец. Е, след максимум два дни, а понякога и по-малко, се случваше някой гост да намери остатъци от вечерята на графа, които Джоузеф не е успял да почисти навреме, и ако не припадаха, то с викове изскачаха навън и тичаха колкото сили имат. А когато се изморят, продължават да тичат. Просто защото има хора със слаби сърца, които не могат да гледат кръв. Нито пък трупове. Още по-малко пък трупове, които са останали без капка кръв. Според Джоузеф господарят му беше много подреден и винаги си изяждаше всичко, както го е учила баба му още когато беше малко вампирче. Обичаше да казва за всички хора, че ги чете като отворена книга, а за тези, които не разбираше, че ги чете като отворена книга, но написана на немски.

***

Звукът на битката все още кънтеше из замъка. Навсякъде се чуваха викове, крясъци и ревове от типа: „Мамо-о-о-о…”, както и провиквания за още горчица. „Една битка не може да се води без горчица”, обичаше да казва господарят, разсъждаваше Джоузеф. „То е като да си кон с опашка или прозорец със стъкло.” Опитите на Джоузеф да изясни на господаря си, че конят е по-принцип с опашка и че прозорецът си има стъкло, завършваха с небивал провал. Особено след случая, когато господарят му така и не успя да схване, че хубавият мозък не вирее в буркани. Така че Джоузеф просто се примири с това, като с една от странните чудатости на господарите – та нали затова бяха господари, все пак.

За такива неща мислеше Джоузеф, докато вървеше бавно по стълбата нагоре. Господарят му имаше свои порядки, като например да виси постоянно на най-високата кула, докато стане нещо важно, и все чакаше Джоузеф да му донесе известия за нещата, за които той винаги казваше: „Да, Джоузеф, знам.”

Когато открехна лекичко вратата, за да види какво става с господаря му, Джоузеф попита тихичко:

- Господарю?

- Да, Джоузеф? – отвърна все така втренчен в прозореца любимият му господар.

Джоузеф се насили да влезе вътре, но без да затваря вратата, след което съобщи новината така, както споменаваше всичко – равнодушно и без да му пука, сякаш няма нищо по-естествено от случващото се.

- Нападат замъка, сър.

- Да, Джоузеф, знам.

- Да ги поканя ли за чай с ментови билки?

- Не, Джоузеф, благодаря много. Може да си вървиш.

- Както заповядате, гос…

Но не довърши, защото се строполи на пода. Вероятно бе от тежкия удар по главата. Падането му бе абсолютно право, сякаш накланяте линийка от 90 към 180 градуса. На негово място се появи човешка фигура, чието лице бе закрито от тъмнината в кулата. Навън беше облачно и луната не се показваше, което намаляваше оскъдната светлина в още по-мизерно частично блещукане. Фигурата прескочи падналия на пода слуга, но не се приближи до господаря на замъка, а сякаш започна да обикаля в кръг около него, докато му говореше, едва ли не готов да го нападне:

- Знаеш защо съм тук, нали?

Господарят го изгледа така, сякаш за пръв път вижда това създание пред себе си. След миг-два колебание той промълви по-скоро на себе си:

- Да, знам. – В следващия момент успя да върне самообладанието и гордостта си, вдигна високо главата си, изпъчи гърди и събра цялото си достойнство:

- Но няма да намериш това, което търсиш. Не и тук. Не и докато съм жив.

Фигурата се усмихна – така както вълкът се усмихва на приклещения елен, но нищо не каза, само продължи да обикаля в кръг, докато слушаше тирадата на събеседника си:

- Чух, че тридесет от Херактирите са убити. – Тук фигурата се усмихна злокобно. – Намерени без капка кръв у себе си. Би било глупаво да попитам дали имаш нещо общо с това, защото знам, че е така, нали? – Но не изчака отговор. – Има закони, които не ние сме измислили, а природата, но важат за всички ни, и ти го знаеш. Да убиваме собствения си вид? И защо?

Тук фигурата се приближи с бърз скок точно до лицето на говорещия, прекъсвайки го:

- Нима не знаеш за пророчествата?! – Гласът му би бил мелодичен, ако можехте да наречете мелодия стържещия звук, който издаваше докато говори. – Видът ни ще изчезне, ако не се погрижим за него!

- И се грижиш за него, като го избиваш?

- Ще оцелеят само силните, с това си наясно. Затова сбирам всички, които искат да живеят, и им помагам да станат такива, каквито винаги е трябвало да бъдем.

- Вампир да пие от кръвта на друг вампир е противоестествено!!!

- Ако това е нужно, за да може да оцелеем в това време, съм готов да го направя и да платя цената. Църквата се развива. Преди тя беше само сбирщина от хора, които се страхуваха да излязат срещу ни, но сега… Сега, благодарение на новия си Орден на Изкупените, те ни търсят повече от всякога и този път ни намират. Няма да оцелеем, ако не се променим. С кръвта на онези Херактири, които избих, съм по-силен и по-бърз.

- Това е лудост! Избиваш малкото, които знаят какво да направят в тази кризисна ситуация!

- Казах ти, че нямаме друг избор. Ела с мен и тогава ще видиш, че, макар и малобройни, ще можем да отблъснем враговете си.

- Ти наистина си загубил ума си. Никога няма да последвам примера ти! – И господарят на замъка извади своя меч.

- По-добре малко, отколкото николко. Но виждам, че няма да си промениш мнението. Кажи ми тогава поне къде е твоята част?

- Никога!!! – след което замахна…

Навън валеше дъжд, а светкавиците продължаваха да блестят в безлунната нощ…

Говори се, че този замък и досега стои там, но никой не знае какво е станало, че е запустял така. Сега се използва като туристическа атракция за времето, когато вампирите са владеели почти цялата земя. Агенцията уверява, че това е напълно обезопасено място и няма нужда от притеснения. Туристите, обаче, говорят за най-високата кула с особен страх. Разказват, че тя в момента е в реконструкция, но всички знаят, че това не е вярно, защото няма нищо разрушено, освен един от прозорците, в който е отбелязан фигурата на грамаден прилеп. Хората, спящи под кулата, казвали, че не могли да се наспят от постоянното дрънчене на мечове някъде там, горе. Агенцията обяснявала, че това е вятърът, виещ в стаята заради счупения прозорец, който тя не е могла да поправи все още. Но нямала обяснение за нечовешките викове за помощ, идващи от там, когато навън бушува буря, а луната е закрита от многото облаци…

Глава 1

Туп-трак. Туп-трак. Туп-трак. Туп. Туп. Туп.

Той беше ядосан. Не че не му личеше в походката, в начина на нервното му обръщане наляво и надясно. Просто би му се искало да не се бе случвало. А всичко вървеше толкова добре... Отново си припомни онези сънища. Не знаеше реалност ли са, дали бяха пророчества или пък просто измишльотини? Ето, пак започнаха…

Майка се радваше на детето си, което току-що бе родила… Момче отиваше на училище… Възрастен мъж, предполагаемият баща, се караше с майката пред вече порасналото момче… Навън валеше дъжд, а в стаята беше толкова уютно и приятно… В следващия миг светкавици раздираха беззвездната нощ, докато каруцата караше по криволичещия път през планината… Двама мъже се биеха дълго време, докато накрая единият не изблъска другия в пропастта… Злорадо и ухилено лице, разкриващо два реда мръсни зъби, се бе надвесило над нещо… А после празно – тъмнина.

Така му се искаше да научи най-сетне какво става след това, чия е тази физиономия, която вижда, откакто…

Всъщност той не помнеше откога. Винаги я бе виждал. Опита се да си спомни нещо повече за нея, но безуспешно. Единственият спомен, който държеше в съзнанието си, бе за едно красиво момиче, с дълга черна коса и черни като абанос очи. Но не помнеше името й.

Той премахна тези мисли от главата си. ТОЙ нямаше да бъде доволен, ако разбере с какво се занимава ума му в такъв напрегнат момент. А моментът беше изключително напрегнат.

Наоколо кипеше битка. Не беше от мащабните битки, но не беше и дуел между няколко създания. Това си беше обикновена битка. Летописците биха казали, че в тази паметна битка бяха взели участие общо около 1000 същества. Да, същества. Едва една четвърт от тях бяха хора. Имаше и елфи, тук-там се срещаха и джуджета, но не това беше по-голямата част от войниците. Всичко останало беше по-скоро еднообразно – скелети. Скелетите трудно се различават един от друг. За сметка на това не можеше да ги сбъркаш с друго. Според неизвестни изследователи всеки скелет е уникален. „И сигурно е така” – мислеше си той. – „Но на кой му пука, щом са добри войници?”

Очевидно скелетите бяха прекалено много за защитниците на града, което се оказа и главната причина за спада в морала на ОАХДЕ (Обединената Армия на Хора, Джуджета и Елфи – бля-бля-бля). Което пък беше от своя страна причината за тяхното отстъпление, бягство, или напредване в обратната посока – зависи от гледната точка. Един скелет, наглед по-едър, но всъщност просто облякъл по-дебела броня, се приближи към него:

- Лорд Шаддар, те отстъпват. Да надуем ли рог за тяхното преследване?

Още една от хубавите черти на скелетите е, че не се уморяват.

- Да. Избийте ги. До крак.

- Да оставим само краката ли? А не бихте ли желали да ги запазим цели, с оглед да продължим церемонията по добавянето на нови войски към нашата?

Лордът се хвана за главата. Липсата на разум бе една от лошите черти на скелетите.

- Имах предвид да ги избиете всичките. Когато казвам, „до крак”, имам предвид „всичките”. Разбра ли ме?

- Да, сър. Но…

- Просто ги избийте! – не се сдържа той.

- Да, сър.

Сега, когато му бе останало малко време, той можеше да си помисли на спокойствие. Какво бе станало всъщност? Откъде знаеше за тези картини? Какво е това, което би могло да му помогне в търсене на отговорите? Той се страхуваше да сподели с Великия. Усещаше неговото присъствие толкова близко, винаги, когато почнеше да си спомня за тези неща. А дали наистина си спомняше?

Усети, че Великия го вика и моментално отхвърли (за пореден път) мислите за тези сънища. Връзката беше установена скоро и за щастие нямаше никакви заглъхвания или много шум, защото битката бе спряла (всъщност се пренесе на Грехтанското Поле, където трая още цяла нощ, но това са подробности, които разказвачът не се е почувствал длъжен да напише – бел. 2 разказвач):

Да се опише гласът на Великия би било невъзможно. Той представляваше нещо като ехо на 350 души в огромна пещера с перфектна акустика, с тембърът на пирон, стържещ по стъкло.

- Лорд Шаддар?

- Да, господарю.

- Как върви битката?

- Завърши успешно. Успяхме да прогоним Силите на Алианса от границите ни, и то без почти никакви жертви. (Всеизвестен факт е, че всъщност скелетите не умират. Използваният израз от Шаддар е неточен. (Всъщност фактите понякога не са изцяло верни. Скелетите умират, като отделиш главата от тялото, като тогава връзката се прекъсва и скелетът се разпада. На парчета. Което пък значи, че не можеш да ги съживиш отново, заради разпарчетосаността им. Което пък буквално значи, че умират. – бел. 2 разк.)

- Добре, добре. Виждам, че се справяш отлично. А успяхте ли да завземете Сградата на Съвета?

- Всички защитници я отстъпиха. Очевидно все пак не е чак толкова ценна, колкото казват.

Великият се разсмя с дебелия си глас. Като се замисли човек, гласът му бе по-скоро дразнещ, отколкото страшен. Което само по себе си е страшно.

- Тогава те оставям да се наслаждаваш на победата си. Все пак заслужил си най-малкото да отидеш там, където си видял толкова болка…

С последните си думи Великият приключи връзката. Лордът се замисли. Очевидно Некромантът знаеше нещо, за което той самият си нямаше и най-малка представа.

Той(?) побърза да отиде там, в онази стая, която вероятно можеше да му предложи някаква идея за миналото му, което Великият премълчаваше. В Стаята на Съвета.

* * *

Хората разправят, че Шаддар бил немъртъв. Скелетите разправят, че Шаддар бил жив. Истината е, че и двете страни грешали. Той не е нито жив, нито умрял. Притежаваше ясния разум на човек, който не е познал смъртта. Но също така беше и неуморим, вероятно заради онази част от него, която не беше жива.

Да. Той беше единствен по рода си. Уникален.

Единственият носещ прозвището Гал’дор (или Полуживия. В някои преводи се възприема и като Полумъртвия. Зависи от гледната точка).

Дясната му ръка и лявата долна част на торса бяха части на скелет. Останалата част беше човешка. Той, разбира се, се стремеше да крие тези си недъзи, които скелетите боготворяха, и от които хората се отвращаваха, носейки дълго наметало и черна ръкавица. Махнеше ли качулката, хората виждаха едно сравнително привлекателно лице — късо подстригана черна коса, кафяви очи, мургаво лице. Нищо необичайно. Той бе идеалният шпионин на Великия в земите на хората.

От друга страна, почти нищо не се знаеше за него. Никой скелет не помни създаването си преди Шаддар. Но те така или иначе нямаха памет, така че това не помага особено.

Великият, или Некромантът, бе друга стока. Извънредно висок и същевременно сгърбен, загърнат в красиво бяло наметало, той се носеше по въздуха изключително високомерно – както и всички личове по принцип. Да, той беше лич. Бивш магьосник, отдал живота си на забраненото изкуство на Некромантиката, за което тя му изпила (в буквален и преносен смисъл) живота, оставяйки само скелет след себе си. Въпреки физическите се недъзи, никой не е оспорвал правото му на власт. Защото се говори, че да си лич е дарба за онези, които са служители на Ашкхан, добавяйки още смъртоносни способности към и без това големия им арсенал от магически заклинания. Никой от изследователите на личове не е оживял, за да разкаже за тези допълнителни умения. Затова и останалите са го приели на вяра.

***

- Какво сгреших сега? Защо всичко изведнъж се обърква? Защо успехът ме изоставя винаги?

Вероятно последната мисъл бе изречена на глас, защото в отговор долетя едно мърморене: - Защото не вярваш в боговете, синко!

Хм, боговете. Че на кого са му потрябвали? На кого са помогнали? Кой е видял истински БОГ? Всичко в този живот е суета и прах, който ще отмине. Тогава какъв е смисълът да вярваш в боговете, щом те не вярват в теб?

- Еретични мисли за такъв млад човек като тебе, Схахро. Не е ли имало кой да те научи на почит към боговете и преклонение към тяхната власт?

- Очевидно не.

- Знам. Въпросът ми беше риторичен.

С това приключиха разговора, предвиждайки изключително възможния изход от ситуацията – кавга и недоволстване. Затова и двамата се вглъбиха в собствените си мисли.

Схахро е човек, младеж на не повече от 25 години, във войнишка екипировка, с тъмна коса и още по-тъмни очи. Погледът му наподобяваше замисленият поглед на орела, съсредоточен върху жертвата си. Меланхоличен по характер, той бе една изключителна особена и трудна за разбиране личност, освен от, може би, наставника си Еровати. Еровати е човекът, отгледал това пето чудо на природата* (Всъщност четирите чудеса на света са открити и изследвани от фирмите за бързо хранене в опит да доставят най-голямо удоволствие на хората. Първото е сандвичът с шунка и карамел, второто — газираният шейк, третото — прочутите очи на яйца, плуващи в собствен сос, а четвъртото — това бе най-големият нискокалоричен захарен памук, който се разпаднал около 3 секунди след построяването си. Като изключим летописите, тези чудеса така и не били запомнени), грижел се за него още от малко момче, изключително ерудиран и образован човечец, боящ се от боговете, суеверен, ала иначе мил и състрадателен.

- Загубихме. Последната решителна битка, и ние я загубихме – измъченият Схахро нямаше сили дори да погледне в очите своя наставник.

- Откъде знаеш, че е последната? Нали войските ни оцеляха?

- Да, но…

- Никакво „но”! Докато има създания, които да се противопоставят на този зъл Некромант, все още имаме шанс.

- Ала въпреки това загубихме една от най-важните ни позиции. – с тези думи Схахро погледна стареца. – Стаята на Съвета.

Да, Стаята на Съвета. Струваше му се, че и преди е виждал тази кръгла стая, тези облицовани стени, шестте мраморни колони, разположени така симетрично, че всички се удивяваха на майсторството на строителя. Той се сети — предназначението на тези колони бе толкова просто. „Синус проктос хомос.” Идея си нямаше какво значат тези думи, но му звучеше толкова мистично и така свързано с темата, че реши да ги вмъкне в мислите си. Идеята на колоните е, че всъщност изобразяват мощта на шестте мага от шестте Кръга на Знанието. Всяка една от тях показва реални събития от живота на един маг. Ето, сега спомените нахлуват…

— Радвам се, че дойде, Креол. – промълви мъжки глас някъде в залата.

— Надяваме се, че самото ти присъствие ще спомогне за разбулването на мистерията. – изрече втори глас.

Тук фигурата, към която те говореха, надигна глава и ги изгледа. Никой не видя лицето й, но в същото време всички усещаха съсредоточения й поглед.

— Нима имате смелостта да ми се подигравате? – изговори с ужасяващ и смразяващ дъха глас фигурата в центъра на стаята.

— Недей така, драги мой. Всички знаем, че ти си виновен за отварянето на портала към Демоничния Свят. – отговори лукав глас.

— Ах, вие мръсна, неблагодарна сган! Не вие ли отворихте портала, а после ми приписвате своите престъпления! Не бях ли аз онзи, който уби лидера на демоните – Калистрат? Как смеете сега да ме обвинявате в нещо, което не съм извършил?!

— Креол, Креол. – обади се женски глас. – Всички знаем какво си направил за нашето процъфтяване, но дали не си ти виновен за всичките ни нещастия? Просто искаме да разберем истината.

— Давайте тогава. Нямам какво да крия.

Той беше наясно с това, какво ще последва. Ще му зададат един въпрос – само един, защото така повелява законът на фивърите, след което той ще трябва да отговори с Да или Не. Всеки един от маговете можеше да разбере посредством магиите си дали лъже. Само още едно нещо оставаше – да разбере кой е въпросът.

— Креол, ти ли отвори портала към Демоничния Свят?

Кратко и ясно, без заобикалки, както и трябваше да бъде. Всички наблюдаваха с напрежение лицето на човека, с надеждата да разберат нещо повече за него и за това, какво има той да каже. Но той стоя безмълвно в продължение на едва няколко секунди, след което отговори с такова студено спокойствие, че на маговете им трябваше няколко минути, докато проумеят отговора му.

— Не.

Креол усети погледите на всички върху себе си. Дали това го притесни? Не знаем, но след малко женският глас изрече:

— Не лъже. Чист е. Нека да си върви.

И спомените спряха с такава бързина, с каквато бяха и дошли. Лорд Шаддар се съвзе, облегнат на една от колоните. Вгледа се в нейната рисунка. Видя странни и причудливи неща.

Първо забеляза едно възвишение, от двете страни на което се намираше по една голяма армия, демони срещу хора, елфи, джуджета и скелети. Учудващо бе да види скелетите на една страна с хората, но той бе видял толкова много неща, че сега бе склонен да повярва във всичко. На самото възвишение стояха един демон и един човек, вкопчени в такава схватка, че изходът от нея решаваше и изхода на войната. Демонът бе очевидно много могъщ, носещ изключително голям заострен меч, по който слънцето хвърляше огнени искри. Рогата му бяха двойно извити, което според демоничната йерархия означава високопоставеност. „Интересно, откъде ли знам това?” – замисли се лордът и продължи с наблюденията си. Устата на демона беше разкрила грозните му жълти зъби и огнената паст, от която вместо слюнки течеше киселина. Бронираният му нагръдник беше единствената броня, с която се предпазваше, като изключим огромните ципести крила, достигащи на размах поне 3 метра. В лявата си ръка държеше нещо малко и сферично, сякаш то изпълняваше жизненоважна функция за тази битка. Но Шаддар си нямаше и понятие какво е. След това се вгледа в човека, застанал срещу демона. Толкова познат му се струваше, и все пак толкова далечен… Той бе застанал гордо изправен, наметнат с дълго наметало, което изобразяваше звездите, и гледаше демона. Нямаше никакво оръжие, дори жезъл, но не се виждаше никакъв страх по лицето му. Сякаш знае какво ще се случи.

И в миг картината оживя. Армиите се сбиха, демонът размаха грозния си меч, придържайки с лявата ръка сферата така, че да не падне, а човекът просто гледаше. Дяволското изчадие изгрухтя, разтърси глава и замахна с оръжието към главата на човека. Но той, от своя страна, просто се изсмя и дигна ръка срещу насочения меч. Тутакси меча изхвръкна от ръката на чудовището, което се разгневи още повече и понечи да размаже с юмрук противника си, когато той сякаш стисна във въздуха ръката на адското създание и я строши на две. Демонът коленичи, изревавайки от болка, след което срещна погледа на съперника си. И видя такива очи, че и той самият затрепери от страх – очите на човека блестяха в кървавочервено, а зениците му горяха по-силно от тези на демона. Тогава победителят се засмя – това не беше смях на човек, не беше дори естествен смях, и в предсмъртната си агония създанието му проговори:

— Макта, дораре!

Ала той продължи да се смее, след което изчадието стана на парчета.

Лордът си тръгна от залата замислен над последните думи на демона: „Милост, господарю!”

***

Жената не можеше да се успокои в неговото присъствие. Чувстваше се сякаш е сама, но въпреки това някой я наблюдава. Интересно явление, наистина. В природата не съществуват създания, които да бъдат едновременно тук и там. Това е просто илюзия на хората. Мислят си, че са единствените на тази земя. „Дали и аз съм се поставял по същия начин за център на вселената?” – зачуди се мъжът.

Ако специалните части на няколко от най-развитите страни в съвременния свят се появят, за да заловят този човек, ще бъде истинско прахосване на хора и средства. Наглед той не се отличаваше – със своя черен шлифер и задължителната за рода му висока яка, която предпазва гърлото му, късо подстриганата му черна коса, черни ботуши – нищо чак толкова ненормално. Вероятно още един обичащ самотата и черния цвят меланхолик. Изящните му зъби, перфектната им структура, винаги изгладеният костюм, говореха за доста суетен човек. Не понася чесън, защото миризмата му разваля хубавото впечатление, с което са останали хората след запознаването с този субект. Не е религиозен, всичките тези кръстове, верижки, и тeм подобни изделия нараняваха дълбоко атеистското му его.

И както казахме, той се съзерцаваше в огледалото на млада дама, която, незнайно защо, колкото пъти се обърне назад, толкова пъти виждаше гобленът на стената, мълчалив и търпелив както винаги. Нищо необичайно. Поне до момента, когато чу басов мъжки глас да изрича:

- Трябва да си оскубя космите на носа.

При това тя се стресна. И с право. Не би трябвало човек да може тъй безшумно да влиза, предвид че вратите бяха заключени, а прозорците залостени здраво.

- Кой си ти? – попита тя с уплашен глас.

Мъжът продължи да търси допълнителни недостатъци в огледалото.

- Жалко, че не мога да видя истинското си отражение. – измърмори почти с мъка той.

- Ка…какво си ти?

И сякаш извади мъжа от унеса му. Той я погледна и се усмихна, разкривайки красивите си зъби.

Имаше нещо странно в изгледа му. Нещо в зъбите. Сякаш кучешките му зъби бяха по-големи от нормалното…

- Аз съм вампирът Беелхазер.

Жената припадна.

- О, стига де! Няма ли поне малко крясъци, малко викове за помощ? Къде се губи играта? Обичам да си играя с храната. Но сигурно има и други тук, нали? Това е голяма къща, все ще намеря някой, с когото да вечерям. – и се облиза.

- Баалхезер?

- Името ми е Беелхазер, господарю. – натърти много очевидно на името си повиканият. – И за какво, ако смея да попитам, ме търсите по това време? Тъкмо се канех да вечерям. – вампирът едва сдържаше гнева си.

- Ще Можеш Да Вечеряш, След Като Се Явиш Пред Мен. Трябва Да Обсъдя Нещо С Всички Вампирски Лордове. Много Бих Се Разстроил, Ако Не Присъстваш.

Беелхазер знаеше какво значи това. Откажеш ли на поканата, ще си вървиш съвсем спокойно някоя вечер, преследвайки поредната жертва, когато пред теб ще се появи вампирът, чието истинско име никой не знаеше, но всички наричаха Ръката На Смъртта, той пък тогава ще ти каже: „Великият наистина бе много разстроен от случилото се.” След което вероятно ще намерят най-много един пръст, като доказателство за инфаркта, който унищожил провинилия се. Да му се не види, вампирите не страдаха от инфаркт, понеже сърцето им не функционираше, и на всеки му беше ясно, че не може да умреш от инфаркт. Но наличието само на един пръст бе достатъчно показно за останалите, които не искаха неприятности.

- Добре, ще бъда там.

- Радвам се, Беелхузур. Ще те очаквам в моята цитадела точно в полунощ.

След което прекъсна връзката.

- Беелхазер! Толкова ли е сложно за произнасяне от грозната ти уста? – мърмореше си гневно той, докато разперваше крила и отлиташе към цитаделата на Некроманта.

Глава 2

Времето минаваше. Навън бе безлунна нощ. И звездите не се виждаха, което в съчетание с пустото гробище, предизвикваше истинска наслада у вампира. Той я чакаше, копнееше за нейните обятия, искаше да докосва нежните й кости, да усеща разлагащата й се плът, да я гледа право в очните кухини. Ах, струваше му се, че беше влюбен. Усещаше нетърпението на вампирския пубертет, както и нарастващото недоволство от всичко, което му бяха възложили. Единствено тя му предлагаше поне моментно удовлетворение от задгробния живот. Не можеше да чака повече. Започваше да се изнервя. Но нямаше да му се наложи – тя идваше. Той я гледаше с благоговение, с каквото само истински влюбен човек можеше да гледа. Когато тя се приближи до него, изрече неговото име с извънредно силен и изключително мъжки глас:

- Гангрел!

Но той не обърна много внимание на това. За него беше важен само фактът, че тя е тук, при него, и те имат цяла нощ на разположение. От устата му успя да излезе само едно:

- Любима моя!

Но със същия глас му бе отвърнато:

- Кого наричаш любима бе, патладжан нещастен!

Тук вече започна у него да се загнездва чувството на несигурност. Истина е, че тя предпочиташе да я нарича „захарче” и „пудричка”, предвид изключителната й любов към сладките неща, които всъщност бяха и причината тя да е в настоящето си умряло състояние. Но въпреки това никога не се е нервирала толкова, когато й е говорил на по-класическото „любима”. Все пак той реши да пробва с нещо, за което беше сигурен, че ще й се хареса:

- Мармаладче конфитюрено?

- ГАНГРЕЛ!!!

Тук той видя изцяло промяната. Изпокъсаната рокля на любимата му бе всъщност черен шлифер, лицето й разкриваше ужасно бледа физиономия, която очевидно принадлежеше на мъж, а на всичко отгоре гробището бе всъщност една огромна бална зала.

- Да не си сънувал пак някой порнофилм?

- Сънувал? – погледът на Гангрел беше искрено озадачен.

- Да, да не би да си имал пак от онези сънища?

- Сънища? – все толкова невярващо попита той.

- Да, сънища! Неща, дето ги виждаш, ама всъщност ги няма!

- Няма ги? – не можеше да проумее той.

- ААААРГХ!!! – ядоса се непознатия и изля съдържанието на една бутилка върху нещастния Гангрел, който от своя страна пък се опомни.

- Виж ти, виж ти. Лидерът на най-мощния вампирски клан – Брута, има мокри сънища. – започна да се заяжда непознатият. Това изкара Гангрел от привидното му спокойствие и събуди звяра в него. Той скочи мигновено на крака, разпери ръце, приканвайки противника си и в същото време разкри острите си зъби, на които би завидяла и акула.

- Аз съм вампирски граф, по дяволите!!! И то вероятно най-мощният!

- Зъбите ти не те правят силен. – напълно хладнокръвно заяви съперникът му.

- Да, всъщност си прав. Извинявай. – и застана в стойка тип „мирно”.

- Сега пък ми се извиняваш. Не си ли леко мекушав за граф и повелител на най-жестокия и брутален клан?

- Ей, ако ще се обиждаме, аз съм напълно готов тук и сега…

- Да млъкнеш! – обади се трети глас. Собственикът му бе влетял току-що, прибирайки изящните си крила.

- Беелхазер! Приятелю! – успя да промълви едвам Гангрел.

- Привет и на тебе, Гангрел. Добра среща, Малкавиан.

- Предпочитам цялото име.

- Добре, Малкавиан Сентрит Домакс Трети от клана Малкавиан, също познат като лудите…

- Малкавиан Трети беше достатъчно. – Насили се да се усмихне Малкавиан.

- Разбирам. Е, Трети, и ти ловецо, какво ще правим сега?

- Не знам, вероятно е добре да изчакаме, докато пристигне… сещаш се.

- И той ли ще присъства? – Изненадата отстъпи място на уплахата, както си пролича в разтреперания му глас.

- Имаш предвид тя. – каза Малкавиан.

- ТЯ?! Ръката на смъртта е мъж!

- О! Виж, това обяснява много. И все пак, винаги съм се надявал да е тя… - последното изречение сякаш бе промърморено достатъчно тихо, че да го чуе само Малкавиан.

И така, те чакаха. Може би, докато чакате заедно с тях, ще искате да научите: „Какво, да му се не види, става тук?!”. За съжаление на този въпрос не мога да отговоря, не вярвам и някой от присъстващите в залата да може. А те не бяха малко. Не бяха и много. То всъщност зависи и колко точно разбирате под „много” и „малко”. Помещението събираше около 4000 души, за да може да има място за всеки по време на важните събори на немъртвите водачи. Всъщност беше предвидена за 10 пъти по-малко, понеже архитектът беше забелязал предварително факта, че повечето лидери не присъстваха на заседанията, а оставяха другите да гласуват вместо тях. Което в повечето страни, както и тук, беше незаконно. Само че законът така и не бе приет, поради липсващи представители. И въпреки това, неприсъствието показваше най-малкото неуважение към организатора. Но ако има нещо, което вампирите да ценят повече от уважението, то това е животът си. Или смъртта, зависи от гледната точка. А да не отидеш на събрание, организирано от Великия, е дълбоко нараняване не толкова на неговите чувства, колкото на твоите собствени. А още по-лошото е, че не само чувствата биха те заболели.

И в крайна сметка в залата в момента бяха само тримата, нямаше никой друг. Може би ще е добре да спомена нещо повече за Гангрел и Малкавиан, докато те са на път да се скарат и сбият.

Гангрел беше син на богат избягал затворник и камериерката му. Водеше се незаконно роден. На 34 години, докато е вървял пеш по пътеката към родния дом, носейки покупките, бива блъснат от вампир, като при катастрофата вампирът впива зъбите си в неговата кожа. Немъртвата Полиция е стигнала до заключение, че Гангрел е виновен за злополуката, понеже не е гледал къде ходи и как пресича пътя на вампира. Жертвата не могла да понесе „арогантната експертиза на експертите-кретени” – цитат от полицейския доклад, след което се нахвърлила върху вампира и му изпила кръвчицата. Буквално. Така той се превърнал в това, което е сега – обожаващ жените силен немъртъв, готов за единия бой да се включи в мелето. В което и да е меле.

Малкавиан Сентрит Домакс Трети, виж, той вече беше друга стока. Разправяха, че се е родил вампир. Така, както баща му, вече покойният Малкавиан Сентрит Домакс Втори, се е родил. Както и дядо му, изчезналият в неизвестност Малкавиан Сентрит Домакс Първи, наричан от всички Малкавиан Сентрит Домакс или просто Старият Малк. Та именно дядо му е бил първият вампир. Или поне му се е искало да бъде.

Та той бил уникален. Бил новост. Бил различен.
Той бил вампир. Дори да не вярвате и на без това съмнителната му история за оригиналния произход на Трети, няма начин да не забележите по-особеното в него. И нямам предвид косата му. От него се излъчваше, ако не друго, то поне онази странна миризма на мистерия. Мистерия, която малцина биха се съгласили да изследват и разгадаят, поради небезопасния й характер. В крайна сметка, никой не харесва общуването с човек, така де, вампир, който не се мие редовно. И под редовно се разбира по-често от миналата година.

Той оправдаваше странната си миризма с висшите си гени, които не са като на обикновените вампири. За него няма по-голяма низост от това да се къпеш. Освен може би да се изкъпеш два пъти.

Та с ето такива създания бе заобиколен Беелхазер. Може би сега някои от вас разбират причината, защо да не общува със себеподобните си. Ако му зададете този въпрос, той сигурно просто би се изсмял и би си тръгнал, без да каже нещо конкретно.

Това бяха лидерите на трите вампирски клана – клана Гангрел, клана Малкавиан и клана Носферату, чийто лидер бе Беелхазер. Интересното е, че Гангрел и Малкавиан са кръстени на клановете си. Гангрел, от една страна, защото, според закона на клана му, щом убиеш предишния лидер, ти заемаш мястото му, както и името му. А злощастният вампир, блъснал се (- БЛЪСНАТ!!! Не блъснал се!, казва медиумът. Е, както и да е.) в Гангрел, е бил всъщност… да, познахте – Гангрел. При Малкавиан случаят е различен – той е кръстен на баща си, който пък е кръстен на своя баща. Когато навърши столетие, го питаха на шега, как би искал да кръсти детето си – на себе си „Малкавиан” или на баща си – Малкавиан? И той отговори – „Ще го кръстя на дядо си - Малкавиан”. С което бил запомнен като Затапващия, а оттам – и като Тапата. Но не това бе важното сега. Важното бе…

- Лед в залата, моля! – провикна се секретаря на Великия, зомби, незнайно как издокарано в черен фрак със зелена папийонка на малки червени точици. Беелхазер не искаше и да си помисля откъде се е взела тази папийонка, още по-малко пък за безвкусието на съответния индивид. Вероятно този нежив и приживе не е имал много добър вкус за дрехите. Как може да си сложи папийонка на фрак?! На вампира не му харесваше също така и провлачения говор на секретаря, имаше чувството, че минава цяла вечност, докато то се изкаже, че заседанието започва. Като си умрял, започваш да губиш представа за времето и докъде се простира то. Но пък говорният дефект на злощастното създание го забавляваше искрено – малко бяха ония, които имаха дарбата да не могат да казват „р”. Считаха се за избрани от съдбата и останалите ги боготворяха, най-често чрез жертвоприношения, където боговете изпълняваха и ролите на жертви, като не бива да забравяме и за ритуалите: побой и насилие. Секретарят някакси се беше измъкнал от злочестата си участ и беше стигнал до изключително отговорния пост Секретар на Неживите Компании и Организации – СЕНКО.

- Лед в залата!!! – повтори със същия писклив и монотонен глас секретарят, след като първият път не постигна нищо. За пръв път се бяха събрали толкова много неживи на едно място. Някога, в старите времена беше пак така, но сега… Сега всичко беше различно. И тази воня на разложени трупове… Ех, колко му липсваше! Но се наложи да прекъсне мислите си, защото дойде онзи, който нямаше навик да закъснява.

- Дами и господа умлели, пледставям ви единствения, неповтолимия, вълшебно-магичния, уникалния сам по себе си, Закливения Меч на Омлазата, Наметалото на Всевишния…

- Великият некромант?! – промърмори глас зад тримата вампири.

- ВЕЛИКИЯ НЕКЛОМАНТ!!! – и зомбито посочи с ръка, придържайки я с другата, да не би да падне, към черното наметало, в което нямаше нищо. Поне за нормалните хора. Всички онези, които се зоват мъртви, различаваха ясно короната му с десет лъча, сложена върху глава нито голяма, нито малка, с очи черни като катран, в които не само ирисът бе черен, но цялото око, скулите му бяха стегнати, носът – среден, с гърбица, и всичко по-надолу бе закрито от наметалото от черна коприна, като отпред се виждаше голяма червена сфера, извезана с материал непознат на хората, който блестеше в един момент и изчезваше в друг. Под наметалото не се виждаше нищо, въпреки че Некромантът левитираше на няколко стъпки от пода.

Вампирите се обърнаха и видяха зад себе си изправения лорд Шаддар. Всеки от тях се познаваше с него, но никога не са били толкова близки, колкото сега (Вероятно първият разказвач иска да наблегне на факта, че за пръв път Шаддар стои толкова близо до тях. Недейте да търсите в думите му нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед – бел. Втори Разказвач). Пръв Малкавиан се престраши да наруши неловката тишина:

- Ей, брато, какво става? – рече той с жизнерадостния си умрял тембър на човек, стараещ се да прилича на онова, което не е, с което си спечели само безизразният поглед на лорда. Шаддар не му обърна никакво внимание, а само се намести зад Беелхазер, незабравяйки да разпери наметалото си така, че да му е по-удобно за бягане, ако се наложи. След като се разположи, той закова погледа си върху Малкавиан, все още протегнал ръка към него за поздрав, сложил налудничавата си жабешка усмивка на лицето си, вярвайки, че тя ще го спаси от участ по-ужасна от миенето на съдове.
Стоейки така, вампирът най-сетне осъзна, че неловката тишина въобще не е чак толкоз неловка, когато събеседникът ти не те гледа така, сякаш си му изял не просто закуската, ами яденето за цял месец напред. Разбра и че протегната ръка може само да му навреди, ако другият иска да я извади от рамото ти. Някакси сивите му клетки успяха последно да отгатнат, че наглата усмивка действа на лорда както веещият се плащ на и без това разярения бик, което му подсказа да я изтрие от лицето си и да се обърне напред, съсредоточавайки се върху сцената и по-важните неща в живота (разбирай смъртта – бел. Втори Разказвач).

Великият Некромант имаше навика да говори телепатично поради някакви си свои неясни лични причини. „Неведоми са пътищата Господни.” – бе казал някакъв философ. „Кой е човек, че Бог да му се открие?” Много от неживите вярваха в тези мисли, перифразирайки ги за своя Бог Отец:

- Ще Прескоча Формалностите, Защото Днешният Ден Не Ги Изисква. Това Извънредно Заседание На Нашия Народ Бе Свикано, За Да Ви Бъдат Съобщени Няколко Неща. – Ако това не беше изпратено като мисъл, вероятно тук щеше да има нещо подобно на въздишка – като пещера, затрупана от десетилетия и току-що открита, чийто въздух излиза свистейки бавно, без да бърза. – Първо, Барон Айзенрип Ни Напусна Вчера Вечерта, Около 10 Часа. Панaхидата И Погребението Му Ще Бъдат Извършени В Старата Църква След Два Дни. Поради Липса На Близки И Роднини Неговият Наследник Ще Бъде Обявен След Разпръсването На Прахта Му. – Още с първото изречение залата се разбушува, всеки започна да си мърмори и да шепне на тези до себе си, включително тримата вампири, докато Лорд Шаддар бе по-скоро вцепенен от чутото. Това предизвика отново монотонният вик на зомбито: „Лед в залата”, но на Великия шумът не му пречеше. Всеки можеше да чуе мислите си все пак:
- Второ, Лорд Шаддар Е Тук Сред Нас, За Да Ни Съобщи Лично Новините От Инвазията Ни. – Лордът махна отрицателно с ръка, добавяйки и отрицателното поклащане на главата си, след което Великият промърмори: - Е, Добре, Очевидно Няма Да Е Днес, Но Когато Реши… - След което се случи нещо странно. Некромантът стъпи на земята, а телепатичната връзка за момент прекъсна, но след това отново се възобнови: - Аз Само Ще Спомена, Че Всичко Там Е Наред. Завзехме Стаята На Съвета. – Радостни възгласи изпълниха голямата зала до такава степен, че сякаш Армагедонът идваше. Некромантът отново литна. – И Сега Вече, Можем Да Започнем С Другите Неща. Делото „Кламер Срещу Кламер” Бе Решено В Полза На Кламер. Осъденият Се Задължава Да Върне На Ищеца Откраднатия Телбод. Заявката На Умряло Псе За Повече И По-Качествена Храна Се Отхвърля Въз Основа На Нашата Конституция, Член 31: „Умрелите Нямат Право Да Ядат Храната На Ближния Си, Освен При Екстремни Ситуации.” Чувам Ви, Господин Умряло Псе, И Не – Господин Разлагаща Ръка Не Е Храна. Нито Пък Съпругата Му. Ние Не Ядем Себеподобните Си. И Не, Господин Умряло Псе, Алергията Не Е Екстремална Ситуация. Знам, Господин Умряло Псе, И Аз Изпитвах Същото Към Вашата Майка Навремето…

Глава 3

Всичко, случило се до тук, подсказваше само едно на Беелхазер – неприятности. А той обичаше неприятностите толкова, колкото обичаше Гангрел и Малкавиан. И не, той въобще не ги обичаше. Имаше доста въпроси, които глождеха мислите му: „Защо, да му се не види, това се случва на мен? Не си ли плащах данъка редовно? Всъщност не, никога не съм плащал каквито и да е данъци. Те не са за хора като мен, така де, немъртви като мен. И все пак – защо на мен? А и откъде му хрумна на това, въздушното, че искам да спася Некроманта? Та той дори името ми не може да запомни! Егати простотията. Да де, знам, че ако той загуби силата си, и аз губя моята. Макар че губя нещо доста по-ценно от вампирските си умения, и това не е малкото ми огледалце, ами проклетият ми немъртъв живот! ПФУ!” – тук той, учудващо за голяма част от наблюдаващите го, се изплю. Все пак Беелхазер се славеше с поне част от запазените си маниери. – „Защо на мен се случва това? Та аз ще трябва да работя с Шаддар. С Шаддар! Ако бях жив и вярвах в поне един бог, вече щях да съм в храма му, събрал смирено ръце и молейки се горещо да не се случи нищо по време на това пътуване., което да ми навреди. Та той е изрод! Никой, освен обикновените тъпи скелети, не би могъл да понесе повече от пет минути с него. Не и ако иска да запази разсъдъка си. Ех, можеше и да е по-зле. Можеше и онези двама кретени, Гангрел и Малкавиан, да дойдат. Да му се не види! Защо все на мен?!”

С тези последни думи в своите размишления Беелхазер се отправи към своята малка спретната кула (ако не ви е известно, всеки вампирски главатар – понастоящем лордове, си имаше своя кула, където извършваше всичките си зли потайни и не чак толкова потайни дела). Чисто географски тя се намираше на около един тролски хвърлей камък (тоест на разстояние един камък, хвърлен от средностатистически трол. В съвременни мерни единици това се равняваше на 50 метра плюс-минус още 50 метра. И да, възможно е средностатистическият трол да хвърли проклетия камък точно пред себе си или, което е по-неудобно за него самия, върху себе си. „Ех, днешната младеж… А ние как хвърляхме камъните кат бяхме млади…” – цитат на неизвестна скала… опс, скален отломък.) Та както и да е, понеже вторият разказвач се отнесе с определенията, е крайно време да му вземем думата. Това, което той искаше да каже толкова време е, че Беелхазер обичаше да лети при първа възможност. Затова и въпреки малкото разстояние той разпери своите крила и полетя като волна птичка към гнездото си. ..

Единственият проблем е, че тази волна птичка бе зорко наблюдавана от други две птички, които я следяха от момента, в който свърши събранието. Погледите им проследиха не много сексапилната фигура на летящия Беелхазер, след което тръгнаха след него.

***

„Хм.” – Това не беше обикновено хм. Лорд Шаддар беше точен и не обичаше да чака другите, а когато разпита няколко вампира за Беелхазер, всички бяха единодушни само в едно: Беелхазер закъсняваше. Не и за важни срещи, когато става въпрос за Некроманта, или по-скоро за собствения му живот, но все пак… Тази среща явно нямаше висок приоритет за него. – „Хм.” – хъмкането се повтори, този път по-настойчиво, сякаш притежаваше невидима сила, способна да завлече закъсняващия, дори и против волята му. И което е по-интересно, то не притежаваше такава сила. Докато чакаше, Лорд Шаддар се огледа. Не че имаше нещо ново за гледане от последните 5 минути, които отдели във взиране в околността. Събранието се провеждаше до една катедрала, изоставена от хората, и в околностите й имаше немалко гробища и свещени места. Тези свещени места отдавна бяха десакрализирани и осквернени от магазините за бързо хранене, отворени от вероятно най-глупавите индивиди, принадлежали към немъртвата раса. Отклонявайки поредната покана за вкусен сандвич с неизвестно месо, той остана да се взира в гробището, откъдето трябваше според него да се появи вампирът. Реши да се запъти натам и да го посрещне, а настойчивите предложения на съмнителния продавач, както и липсата на търпение у лорда, нямаха нищо общо с това негово решение.

Пристигнал, той започна да разглежда надгробните плочи или поне каквото вятърът е пощадил от тях. Ето, той видя Хърбърт Шотландски, за когото се е смятало, че е единственият писател, пророкувал в една от своите книги за нашествието на извънземни сили, които нападат Земята, и чието нападение така и не се случило, заради което бил изгорен на клада и озовал се тук. Поне отчасти. На втория ред малко по-вдясно той си припомни за добрия стар Волфганг Амадеус Моцарели, вундеркинда, който можел да свири, без да гледа пръстите си, още на 6 години. Впоследствие монархът решил да види дали ще може да свири без пръстите си. И което било изненадващо находчиво от творческа гледна точка за Амадеус, той продължил, като тананикал с уста. Вдъхновено ужасен, монархът заповядал да затворят устата на Моцарели завинаги. Шаддар предполагаше, че и той е бил погребан тук. Ами какво да си помисли за онзи, Незнайния войн, на шестия ред в левия край? – Хм. – в общи линии това обобщаваше мнението му за него.

Тъкмо наканил се да изхъмка пак, но този път по-сериозно и с повече дълбочина, той се вторачи в близкия вход. Устата му си висеше така, докато умът му анализираше ситуацията: Беелхазер бе помъкнал голяма каруца със себе си, спирайки на всеки 2 крачки, поемайки си дъх, за да падне една крачка назад, с нечовешки усилия се задържаше, потта се стичаше от цялото му тяло (странно е Беелхазер въобще да се поти при неговия стремеж към чистота.), и той успяваше да направи 2 крачки, след което нещото се повтаряше отново. Малко се виждаше от това, което беше в каруцата, понеже беше покрито с одеало. Но дори това, което Шаддар виждаше, можеше да се възприеме като халюцинация: неимоверно много дрехи, включително и един гардероб, възглавница, извънредно голяма четка за зъби и … не, това не би могло наистина да бъде плюшено мече … нали?

Тази гледка моментално отрезви лорда и той се втурна към вампира. По пътя устата му все още бе отворена, но когато го срещна, успя благопристойно да я затвори, само за да може да я отвори пак:

- ТИ ЛУД ЛИ СИ?! – изрече с кротък глас Шаддар.

- Ами виж сега, то ние тръгваме на поход. Значи да не си взема нещата, дето най-много ще ми трябват, би било глупаво, нали? Ъ-хе-хе-хе. – понечи да оправи нещата сигурния мъртвец (не забравяйте, че той наистина е мъртъв) и се усмихна. – Хъ-хъ-хъ…

- Ха. Ха. Ха. Сега остави тая каруца и идвай с мен, нямаме време.

- Ама как … та тя е моята каруца. Вътре са моите неща!

Шаддар извади меча си и го заби в гардероба. – Вече не са твои неща. – поне това му се искаше да каже, но бе прекъснат от моментно, но все пак силно охкане. Двамата се спогледаха, всеки подозиращ другия, след което махнаха одеялото и отвориха гардероба, като го изпуснаха на земята, при който процес мястото за съхранение на дрехи стана на трески, а под треските ги излезе измъчена, но все пак добре позната физиономия.

- Довел си приятелчетата си с нас? – възрази моментално лордът.

- Какво? Не си ли ти този, дето ги е поканил?

- Тогава какво търсят в твоята каруца?

- О! Да, уместен въпрос. Какво търсите в моята каруца, драги ми Гангрел и Малкавиан? Леле, как смърдиш. – и Беелхазер се хвана за носа.

- Ми, виж сега, ние разбрахме, че Некромантът си има проблеми, та затуй, рекох му аз на Гангрел, дай като отидеш за пица, да му земем там, квото му требе, нали тъй ти рекох?

- Какво?! – изрази своето възмущение вампирът Беелхазер. – А как, да му се не види, разбрахте за това?

- Е па по добрия стар метод – подслушвахме. Мда. Тъй си беше. Ъхъ. Кажи нещо за подкрепа де, Гангрел!

- Разбира се, сладкишче розово. За теб винаги. – каза с унесена физиономия Гангрел, което пък предизвика удар по брадата му от страна на Малкавиан, пращайки го по този начин в несвяст.

- Очевидно той не биваше да идва – оправда се Малкавиан, което пък накара Беелхазер да го фрасне, пращайки и него при Гангрел.

- Добре, така се уредихме. Готови ли сме за тръгване? – промърмори Беелхазер, докато крачеше към изхода.

- Не. Вземи тях двамата.

- КАКВО?

- Те знаят вече. Колкото и да ни е неприятно, трябва да ги вземем с нас, за да не кажат на някого другиго. А току виж се оказали полезни.

- Добре де, а как ще ги вземем двамата, като са в несвяст? Да ги нося на гръб ли?

- Добра идея. Залавяй се за работа, аз няма да избързвам много. – рече весело Шаддар и тръгна напред.

Беелхазер изчака малко и му се изплези, след което качи двамата на гръб и пътуването им започна.