Глава 2

Времето минаваше. Навън бе безлунна нощ. И звездите не се виждаха, което в съчетание с пустото гробище, предизвикваше истинска наслада у вампира. Той я чакаше, копнееше за нейните обятия, искаше да докосва нежните й кости, да усеща разлагащата й се плът, да я гледа право в очните кухини. Ах, струваше му се, че беше влюбен. Усещаше нетърпението на вампирския пубертет, както и нарастващото недоволство от всичко, което му бяха възложили. Единствено тя му предлагаше поне моментно удовлетворение от задгробния живот. Не можеше да чака повече. Започваше да се изнервя. Но нямаше да му се наложи – тя идваше. Той я гледаше с благоговение, с каквото само истински влюбен човек можеше да гледа. Когато тя се приближи до него, изрече неговото име с извънредно силен и изключително мъжки глас:

- Гангрел!

Но той не обърна много внимание на това. За него беше важен само фактът, че тя е тук, при него, и те имат цяла нощ на разположение. От устата му успя да излезе само едно:

- Любима моя!

Но със същия глас му бе отвърнато:

- Кого наричаш любима бе, патладжан нещастен!

Тук вече започна у него да се загнездва чувството на несигурност. Истина е, че тя предпочиташе да я нарича „захарче” и „пудричка”, предвид изключителната й любов към сладките неща, които всъщност бяха и причината тя да е в настоящето си умряло състояние. Но въпреки това никога не се е нервирала толкова, когато й е говорил на по-класическото „любима”. Все пак той реши да пробва с нещо, за което беше сигурен, че ще й се хареса:

- Мармаладче конфитюрено?

- ГАНГРЕЛ!!!

Тук той видя изцяло промяната. Изпокъсаната рокля на любимата му бе всъщност черен шлифер, лицето й разкриваше ужасно бледа физиономия, която очевидно принадлежеше на мъж, а на всичко отгоре гробището бе всъщност една огромна бална зала.

- Да не си сънувал пак някой порнофилм?

- Сънувал? – погледът на Гангрел беше искрено озадачен.

- Да, да не би да си имал пак от онези сънища?

- Сънища? – все толкова невярващо попита той.

- Да, сънища! Неща, дето ги виждаш, ама всъщност ги няма!

- Няма ги? – не можеше да проумее той.

- ААААРГХ!!! – ядоса се непознатия и изля съдържанието на една бутилка върху нещастния Гангрел, който от своя страна пък се опомни.

- Виж ти, виж ти. Лидерът на най-мощния вампирски клан – Брута, има мокри сънища. – започна да се заяжда непознатият. Това изкара Гангрел от привидното му спокойствие и събуди звяра в него. Той скочи мигновено на крака, разпери ръце, приканвайки противника си и в същото време разкри острите си зъби, на които би завидяла и акула.

- Аз съм вампирски граф, по дяволите!!! И то вероятно най-мощният!

- Зъбите ти не те правят силен. – напълно хладнокръвно заяви съперникът му.

- Да, всъщност си прав. Извинявай. – и застана в стойка тип „мирно”.

- Сега пък ми се извиняваш. Не си ли леко мекушав за граф и повелител на най-жестокия и брутален клан?

- Ей, ако ще се обиждаме, аз съм напълно готов тук и сега…

- Да млъкнеш! – обади се трети глас. Собственикът му бе влетял току-що, прибирайки изящните си крила.

- Беелхазер! Приятелю! – успя да промълви едвам Гангрел.

- Привет и на тебе, Гангрел. Добра среща, Малкавиан.

- Предпочитам цялото име.

- Добре, Малкавиан Сентрит Домакс Трети от клана Малкавиан, също познат като лудите…

- Малкавиан Трети беше достатъчно. – Насили се да се усмихне Малкавиан.

- Разбирам. Е, Трети, и ти ловецо, какво ще правим сега?

- Не знам, вероятно е добре да изчакаме, докато пристигне… сещаш се.

- И той ли ще присъства? – Изненадата отстъпи място на уплахата, както си пролича в разтреперания му глас.

- Имаш предвид тя. – каза Малкавиан.

- ТЯ?! Ръката на смъртта е мъж!

- О! Виж, това обяснява много. И все пак, винаги съм се надявал да е тя… - последното изречение сякаш бе промърморено достатъчно тихо, че да го чуе само Малкавиан.

И така, те чакаха. Може би, докато чакате заедно с тях, ще искате да научите: „Какво, да му се не види, става тук?!”. За съжаление на този въпрос не мога да отговоря, не вярвам и някой от присъстващите в залата да може. А те не бяха малко. Не бяха и много. То всъщност зависи и колко точно разбирате под „много” и „малко”. Помещението събираше около 4000 души, за да може да има място за всеки по време на важните събори на немъртвите водачи. Всъщност беше предвидена за 10 пъти по-малко, понеже архитектът беше забелязал предварително факта, че повечето лидери не присъстваха на заседанията, а оставяха другите да гласуват вместо тях. Което в повечето страни, както и тук, беше незаконно. Само че законът така и не бе приет, поради липсващи представители. И въпреки това, неприсъствието показваше най-малкото неуважение към организатора. Но ако има нещо, което вампирите да ценят повече от уважението, то това е животът си. Или смъртта, зависи от гледната точка. А да не отидеш на събрание, организирано от Великия, е дълбоко нараняване не толкова на неговите чувства, колкото на твоите собствени. А още по-лошото е, че не само чувствата биха те заболели.

И в крайна сметка в залата в момента бяха само тримата, нямаше никой друг. Може би ще е добре да спомена нещо повече за Гангрел и Малкавиан, докато те са на път да се скарат и сбият.

Гангрел беше син на богат избягал затворник и камериерката му. Водеше се незаконно роден. На 34 години, докато е вървял пеш по пътеката към родния дом, носейки покупките, бива блъснат от вампир, като при катастрофата вампирът впива зъбите си в неговата кожа. Немъртвата Полиция е стигнала до заключение, че Гангрел е виновен за злополуката, понеже не е гледал къде ходи и как пресича пътя на вампира. Жертвата не могла да понесе „арогантната експертиза на експертите-кретени” – цитат от полицейския доклад, след което се нахвърлила върху вампира и му изпила кръвчицата. Буквално. Така той се превърнал в това, което е сега – обожаващ жените силен немъртъв, готов за единия бой да се включи в мелето. В което и да е меле.

Малкавиан Сентрит Домакс Трети, виж, той вече беше друга стока. Разправяха, че се е родил вампир. Така, както баща му, вече покойният Малкавиан Сентрит Домакс Втори, се е родил. Както и дядо му, изчезналият в неизвестност Малкавиан Сентрит Домакс Първи, наричан от всички Малкавиан Сентрит Домакс или просто Старият Малк. Та именно дядо му е бил първият вампир. Или поне му се е искало да бъде.

Та той бил уникален. Бил новост. Бил различен.
Той бил вампир. Дори да не вярвате и на без това съмнителната му история за оригиналния произход на Трети, няма начин да не забележите по-особеното в него. И нямам предвид косата му. От него се излъчваше, ако не друго, то поне онази странна миризма на мистерия. Мистерия, която малцина биха се съгласили да изследват и разгадаят, поради небезопасния й характер. В крайна сметка, никой не харесва общуването с човек, така де, вампир, който не се мие редовно. И под редовно се разбира по-често от миналата година.

Той оправдаваше странната си миризма с висшите си гени, които не са като на обикновените вампири. За него няма по-голяма низост от това да се къпеш. Освен може би да се изкъпеш два пъти.

Та с ето такива създания бе заобиколен Беелхазер. Може би сега някои от вас разбират причината, защо да не общува със себеподобните си. Ако му зададете този въпрос, той сигурно просто би се изсмял и би си тръгнал, без да каже нещо конкретно.

Това бяха лидерите на трите вампирски клана – клана Гангрел, клана Малкавиан и клана Носферату, чийто лидер бе Беелхазер. Интересното е, че Гангрел и Малкавиан са кръстени на клановете си. Гангрел, от една страна, защото, според закона на клана му, щом убиеш предишния лидер, ти заемаш мястото му, както и името му. А злощастният вампир, блъснал се (- БЛЪСНАТ!!! Не блъснал се!, казва медиумът. Е, както и да е.) в Гангрел, е бил всъщност… да, познахте – Гангрел. При Малкавиан случаят е различен – той е кръстен на баща си, който пък е кръстен на своя баща. Когато навърши столетие, го питаха на шега, как би искал да кръсти детето си – на себе си „Малкавиан” или на баща си – Малкавиан? И той отговори – „Ще го кръстя на дядо си - Малкавиан”. С което бил запомнен като Затапващия, а оттам – и като Тапата. Но не това бе важното сега. Важното бе…

- Лед в залата, моля! – провикна се секретаря на Великия, зомби, незнайно как издокарано в черен фрак със зелена папийонка на малки червени точици. Беелхазер не искаше и да си помисля откъде се е взела тази папийонка, още по-малко пък за безвкусието на съответния индивид. Вероятно този нежив и приживе не е имал много добър вкус за дрехите. Как може да си сложи папийонка на фрак?! На вампира не му харесваше също така и провлачения говор на секретаря, имаше чувството, че минава цяла вечност, докато то се изкаже, че заседанието започва. Като си умрял, започваш да губиш представа за времето и докъде се простира то. Но пък говорният дефект на злощастното създание го забавляваше искрено – малко бяха ония, които имаха дарбата да не могат да казват „р”. Считаха се за избрани от съдбата и останалите ги боготворяха, най-често чрез жертвоприношения, където боговете изпълняваха и ролите на жертви, като не бива да забравяме и за ритуалите: побой и насилие. Секретарят някакси се беше измъкнал от злочестата си участ и беше стигнал до изключително отговорния пост Секретар на Неживите Компании и Организации – СЕНКО.

- Лед в залата!!! – повтори със същия писклив и монотонен глас секретарят, след като първият път не постигна нищо. За пръв път се бяха събрали толкова много неживи на едно място. Някога, в старите времена беше пак така, но сега… Сега всичко беше различно. И тази воня на разложени трупове… Ех, колко му липсваше! Но се наложи да прекъсне мислите си, защото дойде онзи, който нямаше навик да закъснява.

- Дами и господа умлели, пледставям ви единствения, неповтолимия, вълшебно-магичния, уникалния сам по себе си, Закливения Меч на Омлазата, Наметалото на Всевишния…

- Великият некромант?! – промърмори глас зад тримата вампири.

- ВЕЛИКИЯ НЕКЛОМАНТ!!! – и зомбито посочи с ръка, придържайки я с другата, да не би да падне, към черното наметало, в което нямаше нищо. Поне за нормалните хора. Всички онези, които се зоват мъртви, различаваха ясно короната му с десет лъча, сложена върху глава нито голяма, нито малка, с очи черни като катран, в които не само ирисът бе черен, но цялото око, скулите му бяха стегнати, носът – среден, с гърбица, и всичко по-надолу бе закрито от наметалото от черна коприна, като отпред се виждаше голяма червена сфера, извезана с материал непознат на хората, който блестеше в един момент и изчезваше в друг. Под наметалото не се виждаше нищо, въпреки че Некромантът левитираше на няколко стъпки от пода.

Вампирите се обърнаха и видяха зад себе си изправения лорд Шаддар. Всеки от тях се познаваше с него, но никога не са били толкова близки, колкото сега (Вероятно първият разказвач иска да наблегне на факта, че за пръв път Шаддар стои толкова близо до тях. Недейте да търсите в думите му нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед – бел. Втори Разказвач). Пръв Малкавиан се престраши да наруши неловката тишина:

- Ей, брато, какво става? – рече той с жизнерадостния си умрял тембър на човек, стараещ се да прилича на онова, което не е, с което си спечели само безизразният поглед на лорда. Шаддар не му обърна никакво внимание, а само се намести зад Беелхазер, незабравяйки да разпери наметалото си така, че да му е по-удобно за бягане, ако се наложи. След като се разположи, той закова погледа си върху Малкавиан, все още протегнал ръка към него за поздрав, сложил налудничавата си жабешка усмивка на лицето си, вярвайки, че тя ще го спаси от участ по-ужасна от миенето на съдове.
Стоейки така, вампирът най-сетне осъзна, че неловката тишина въобще не е чак толкоз неловка, когато събеседникът ти не те гледа така, сякаш си му изял не просто закуската, ами яденето за цял месец напред. Разбра и че протегната ръка може само да му навреди, ако другият иска да я извади от рамото ти. Някакси сивите му клетки успяха последно да отгатнат, че наглата усмивка действа на лорда както веещият се плащ на и без това разярения бик, което му подсказа да я изтрие от лицето си и да се обърне напред, съсредоточавайки се върху сцената и по-важните неща в живота (разбирай смъртта – бел. Втори Разказвач).

Великият Некромант имаше навика да говори телепатично поради някакви си свои неясни лични причини. „Неведоми са пътищата Господни.” – бе казал някакъв философ. „Кой е човек, че Бог да му се открие?” Много от неживите вярваха в тези мисли, перифразирайки ги за своя Бог Отец:

- Ще Прескоча Формалностите, Защото Днешният Ден Не Ги Изисква. Това Извънредно Заседание На Нашия Народ Бе Свикано, За Да Ви Бъдат Съобщени Няколко Неща. – Ако това не беше изпратено като мисъл, вероятно тук щеше да има нещо подобно на въздишка – като пещера, затрупана от десетилетия и току-що открита, чийто въздух излиза свистейки бавно, без да бърза. – Първо, Барон Айзенрип Ни Напусна Вчера Вечерта, Около 10 Часа. Панaхидата И Погребението Му Ще Бъдат Извършени В Старата Църква След Два Дни. Поради Липса На Близки И Роднини Неговият Наследник Ще Бъде Обявен След Разпръсването На Прахта Му. – Още с първото изречение залата се разбушува, всеки започна да си мърмори и да шепне на тези до себе си, включително тримата вампири, докато Лорд Шаддар бе по-скоро вцепенен от чутото. Това предизвика отново монотонният вик на зомбито: „Лед в залата”, но на Великия шумът не му пречеше. Всеки можеше да чуе мислите си все пак:
- Второ, Лорд Шаддар Е Тук Сред Нас, За Да Ни Съобщи Лично Новините От Инвазията Ни. – Лордът махна отрицателно с ръка, добавяйки и отрицателното поклащане на главата си, след което Великият промърмори: - Е, Добре, Очевидно Няма Да Е Днес, Но Когато Реши… - След което се случи нещо странно. Некромантът стъпи на земята, а телепатичната връзка за момент прекъсна, но след това отново се възобнови: - Аз Само Ще Спомена, Че Всичко Там Е Наред. Завзехме Стаята На Съвета. – Радостни възгласи изпълниха голямата зала до такава степен, че сякаш Армагедонът идваше. Некромантът отново литна. – И Сега Вече, Можем Да Започнем С Другите Неща. Делото „Кламер Срещу Кламер” Бе Решено В Полза На Кламер. Осъденият Се Задължава Да Върне На Ищеца Откраднатия Телбод. Заявката На Умряло Псе За Повече И По-Качествена Храна Се Отхвърля Въз Основа На Нашата Конституция, Член 31: „Умрелите Нямат Право Да Ядат Храната На Ближния Си, Освен При Екстремни Ситуации.” Чувам Ви, Господин Умряло Псе, И Не – Господин Разлагаща Ръка Не Е Храна. Нито Пък Съпругата Му. Ние Не Ядем Себеподобните Си. И Не, Господин Умряло Псе, Алергията Не Е Екстремална Ситуация. Знам, Господин Умряло Псе, И Аз Изпитвах Същото Към Вашата Майка Навремето…