Глава 3

Всичко, случило се до тук, подсказваше само едно на Беелхазер – неприятности. А той обичаше неприятностите толкова, колкото обичаше Гангрел и Малкавиан. И не, той въобще не ги обичаше. Имаше доста въпроси, които глождеха мислите му: „Защо, да му се не види, това се случва на мен? Не си ли плащах данъка редовно? Всъщност не, никога не съм плащал каквито и да е данъци. Те не са за хора като мен, така де, немъртви като мен. И все пак – защо на мен? А и откъде му хрумна на това, въздушното, че искам да спася Некроманта? Та той дори името ми не може да запомни! Егати простотията. Да де, знам, че ако той загуби силата си, и аз губя моята. Макар че губя нещо доста по-ценно от вампирските си умения, и това не е малкото ми огледалце, ами проклетият ми немъртъв живот! ПФУ!” – тук той, учудващо за голяма част от наблюдаващите го, се изплю. Все пак Беелхазер се славеше с поне част от запазените си маниери. – „Защо на мен се случва това? Та аз ще трябва да работя с Шаддар. С Шаддар! Ако бях жив и вярвах в поне един бог, вече щях да съм в храма му, събрал смирено ръце и молейки се горещо да не се случи нищо по време на това пътуване., което да ми навреди. Та той е изрод! Никой, освен обикновените тъпи скелети, не би могъл да понесе повече от пет минути с него. Не и ако иска да запази разсъдъка си. Ех, можеше и да е по-зле. Можеше и онези двама кретени, Гангрел и Малкавиан, да дойдат. Да му се не види! Защо все на мен?!”

С тези последни думи в своите размишления Беелхазер се отправи към своята малка спретната кула (ако не ви е известно, всеки вампирски главатар – понастоящем лордове, си имаше своя кула, където извършваше всичките си зли потайни и не чак толкова потайни дела). Чисто географски тя се намираше на около един тролски хвърлей камък (тоест на разстояние един камък, хвърлен от средностатистически трол. В съвременни мерни единици това се равняваше на 50 метра плюс-минус още 50 метра. И да, възможно е средностатистическият трол да хвърли проклетия камък точно пред себе си или, което е по-неудобно за него самия, върху себе си. „Ех, днешната младеж… А ние как хвърляхме камъните кат бяхме млади…” – цитат на неизвестна скала… опс, скален отломък.) Та както и да е, понеже вторият разказвач се отнесе с определенията, е крайно време да му вземем думата. Това, което той искаше да каже толкова време е, че Беелхазер обичаше да лети при първа възможност. Затова и въпреки малкото разстояние той разпери своите крила и полетя като волна птичка към гнездото си. ..

Единственият проблем е, че тази волна птичка бе зорко наблюдавана от други две птички, които я следяха от момента, в който свърши събранието. Погледите им проследиха не много сексапилната фигура на летящия Беелхазер, след което тръгнаха след него.

***

„Хм.” – Това не беше обикновено хм. Лорд Шаддар беше точен и не обичаше да чака другите, а когато разпита няколко вампира за Беелхазер, всички бяха единодушни само в едно: Беелхазер закъсняваше. Не и за важни срещи, когато става въпрос за Некроманта, или по-скоро за собствения му живот, но все пак… Тази среща явно нямаше висок приоритет за него. – „Хм.” – хъмкането се повтори, този път по-настойчиво, сякаш притежаваше невидима сила, способна да завлече закъсняващия, дори и против волята му. И което е по-интересно, то не притежаваше такава сила. Докато чакаше, Лорд Шаддар се огледа. Не че имаше нещо ново за гледане от последните 5 минути, които отдели във взиране в околността. Събранието се провеждаше до една катедрала, изоставена от хората, и в околностите й имаше немалко гробища и свещени места. Тези свещени места отдавна бяха десакрализирани и осквернени от магазините за бързо хранене, отворени от вероятно най-глупавите индивиди, принадлежали към немъртвата раса. Отклонявайки поредната покана за вкусен сандвич с неизвестно месо, той остана да се взира в гробището, откъдето трябваше според него да се появи вампирът. Реши да се запъти натам и да го посрещне, а настойчивите предложения на съмнителния продавач, както и липсата на търпение у лорда, нямаха нищо общо с това негово решение.

Пристигнал, той започна да разглежда надгробните плочи или поне каквото вятърът е пощадил от тях. Ето, той видя Хърбърт Шотландски, за когото се е смятало, че е единственият писател, пророкувал в една от своите книги за нашествието на извънземни сили, които нападат Земята, и чието нападение така и не се случило, заради което бил изгорен на клада и озовал се тук. Поне отчасти. На втория ред малко по-вдясно той си припомни за добрия стар Волфганг Амадеус Моцарели, вундеркинда, който можел да свири, без да гледа пръстите си, още на 6 години. Впоследствие монархът решил да види дали ще може да свири без пръстите си. И което било изненадващо находчиво от творческа гледна точка за Амадеус, той продължил, като тананикал с уста. Вдъхновено ужасен, монархът заповядал да затворят устата на Моцарели завинаги. Шаддар предполагаше, че и той е бил погребан тук. Ами какво да си помисли за онзи, Незнайния войн, на шестия ред в левия край? – Хм. – в общи линии това обобщаваше мнението му за него.

Тъкмо наканил се да изхъмка пак, но този път по-сериозно и с повече дълбочина, той се вторачи в близкия вход. Устата му си висеше така, докато умът му анализираше ситуацията: Беелхазер бе помъкнал голяма каруца със себе си, спирайки на всеки 2 крачки, поемайки си дъх, за да падне една крачка назад, с нечовешки усилия се задържаше, потта се стичаше от цялото му тяло (странно е Беелхазер въобще да се поти при неговия стремеж към чистота.), и той успяваше да направи 2 крачки, след което нещото се повтаряше отново. Малко се виждаше от това, което беше в каруцата, понеже беше покрито с одеало. Но дори това, което Шаддар виждаше, можеше да се възприеме като халюцинация: неимоверно много дрехи, включително и един гардероб, възглавница, извънредно голяма четка за зъби и … не, това не би могло наистина да бъде плюшено мече … нали?

Тази гледка моментално отрезви лорда и той се втурна към вампира. По пътя устата му все още бе отворена, но когато го срещна, успя благопристойно да я затвори, само за да може да я отвори пак:

- ТИ ЛУД ЛИ СИ?! – изрече с кротък глас Шаддар.

- Ами виж сега, то ние тръгваме на поход. Значи да не си взема нещата, дето най-много ще ми трябват, би било глупаво, нали? Ъ-хе-хе-хе. – понечи да оправи нещата сигурния мъртвец (не забравяйте, че той наистина е мъртъв) и се усмихна. – Хъ-хъ-хъ…

- Ха. Ха. Ха. Сега остави тая каруца и идвай с мен, нямаме време.

- Ама как … та тя е моята каруца. Вътре са моите неща!

Шаддар извади меча си и го заби в гардероба. – Вече не са твои неща. – поне това му се искаше да каже, но бе прекъснат от моментно, но все пак силно охкане. Двамата се спогледаха, всеки подозиращ другия, след което махнаха одеялото и отвориха гардероба, като го изпуснаха на земята, при който процес мястото за съхранение на дрехи стана на трески, а под треските ги излезе измъчена, но все пак добре позната физиономия.

- Довел си приятелчетата си с нас? – възрази моментално лордът.

- Какво? Не си ли ти този, дето ги е поканил?

- Тогава какво търсят в твоята каруца?

- О! Да, уместен въпрос. Какво търсите в моята каруца, драги ми Гангрел и Малкавиан? Леле, как смърдиш. – и Беелхазер се хвана за носа.

- Ми, виж сега, ние разбрахме, че Некромантът си има проблеми, та затуй, рекох му аз на Гангрел, дай като отидеш за пица, да му земем там, квото му требе, нали тъй ти рекох?

- Какво?! – изрази своето възмущение вампирът Беелхазер. – А как, да му се не види, разбрахте за това?

- Е па по добрия стар метод – подслушвахме. Мда. Тъй си беше. Ъхъ. Кажи нещо за подкрепа де, Гангрел!

- Разбира се, сладкишче розово. За теб винаги. – каза с унесена физиономия Гангрел, което пък предизвика удар по брадата му от страна на Малкавиан, пращайки го по този начин в несвяст.

- Очевидно той не биваше да идва – оправда се Малкавиан, което пък накара Беелхазер да го фрасне, пращайки и него при Гангрел.

- Добре, така се уредихме. Готови ли сме за тръгване? – промърмори Беелхазер, докато крачеше към изхода.

- Не. Вземи тях двамата.

- КАКВО?

- Те знаят вече. Колкото и да ни е неприятно, трябва да ги вземем с нас, за да не кажат на някого другиго. А току виж се оказали полезни.

- Добре де, а как ще ги вземем двамата, като са в несвяст? Да ги нося на гръб ли?

- Добра идея. Залавяй се за работа, аз няма да избързвам много. – рече весело Шаддар и тръгна напред.

Беелхазер изчака малко и му се изплези, след което качи двамата на гръб и пътуването им започна.