Глава 1

Туп-трак. Туп-трак. Туп-трак. Туп. Туп. Туп.

Той беше ядосан. Не че не му личеше в походката, в начина на нервното му обръщане наляво и надясно. Просто би му се искало да не се бе случвало. А всичко вървеше толкова добре... Отново си припомни онези сънища. Не знаеше реалност ли са, дали бяха пророчества или пък просто измишльотини? Ето, пак започнаха…

Майка се радваше на детето си, което току-що бе родила… Момче отиваше на училище… Възрастен мъж, предполагаемият баща, се караше с майката пред вече порасналото момче… Навън валеше дъжд, а в стаята беше толкова уютно и приятно… В следващия миг светкавици раздираха беззвездната нощ, докато каруцата караше по криволичещия път през планината… Двама мъже се биеха дълго време, докато накрая единият не изблъска другия в пропастта… Злорадо и ухилено лице, разкриващо два реда мръсни зъби, се бе надвесило над нещо… А после празно – тъмнина.

Така му се искаше да научи най-сетне какво става след това, чия е тази физиономия, която вижда, откакто…

Всъщност той не помнеше откога. Винаги я бе виждал. Опита се да си спомни нещо повече за нея, но безуспешно. Единственият спомен, който държеше в съзнанието си, бе за едно красиво момиче, с дълга черна коса и черни като абанос очи. Но не помнеше името й.

Той премахна тези мисли от главата си. ТОЙ нямаше да бъде доволен, ако разбере с какво се занимава ума му в такъв напрегнат момент. А моментът беше изключително напрегнат.

Наоколо кипеше битка. Не беше от мащабните битки, но не беше и дуел между няколко създания. Това си беше обикновена битка. Летописците биха казали, че в тази паметна битка бяха взели участие общо около 1000 същества. Да, същества. Едва една четвърт от тях бяха хора. Имаше и елфи, тук-там се срещаха и джуджета, но не това беше по-голямата част от войниците. Всичко останало беше по-скоро еднообразно – скелети. Скелетите трудно се различават един от друг. За сметка на това не можеше да ги сбъркаш с друго. Според неизвестни изследователи всеки скелет е уникален. „И сигурно е така” – мислеше си той. – „Но на кой му пука, щом са добри войници?”

Очевидно скелетите бяха прекалено много за защитниците на града, което се оказа и главната причина за спада в морала на ОАХДЕ (Обединената Армия на Хора, Джуджета и Елфи – бля-бля-бля). Което пък беше от своя страна причината за тяхното отстъпление, бягство, или напредване в обратната посока – зависи от гледната точка. Един скелет, наглед по-едър, но всъщност просто облякъл по-дебела броня, се приближи към него:

- Лорд Шаддар, те отстъпват. Да надуем ли рог за тяхното преследване?

Още една от хубавите черти на скелетите е, че не се уморяват.

- Да. Избийте ги. До крак.

- Да оставим само краката ли? А не бихте ли желали да ги запазим цели, с оглед да продължим церемонията по добавянето на нови войски към нашата?

Лордът се хвана за главата. Липсата на разум бе една от лошите черти на скелетите.

- Имах предвид да ги избиете всичките. Когато казвам, „до крак”, имам предвид „всичките”. Разбра ли ме?

- Да, сър. Но…

- Просто ги избийте! – не се сдържа той.

- Да, сър.

Сега, когато му бе останало малко време, той можеше да си помисли на спокойствие. Какво бе станало всъщност? Откъде знаеше за тези картини? Какво е това, което би могло да му помогне в търсене на отговорите? Той се страхуваше да сподели с Великия. Усещаше неговото присъствие толкова близко, винаги, когато почнеше да си спомня за тези неща. А дали наистина си спомняше?

Усети, че Великия го вика и моментално отхвърли (за пореден път) мислите за тези сънища. Връзката беше установена скоро и за щастие нямаше никакви заглъхвания или много шум, защото битката бе спряла (всъщност се пренесе на Грехтанското Поле, където трая още цяла нощ, но това са подробности, които разказвачът не се е почувствал длъжен да напише – бел. 2 разказвач):

Да се опише гласът на Великия би било невъзможно. Той представляваше нещо като ехо на 350 души в огромна пещера с перфектна акустика, с тембърът на пирон, стържещ по стъкло.

- Лорд Шаддар?

- Да, господарю.

- Как върви битката?

- Завърши успешно. Успяхме да прогоним Силите на Алианса от границите ни, и то без почти никакви жертви. (Всеизвестен факт е, че всъщност скелетите не умират. Използваният израз от Шаддар е неточен. (Всъщност фактите понякога не са изцяло верни. Скелетите умират, като отделиш главата от тялото, като тогава връзката се прекъсва и скелетът се разпада. На парчета. Което пък значи, че не можеш да ги съживиш отново, заради разпарчетосаността им. Което пък буквално значи, че умират. – бел. 2 разк.)

- Добре, добре. Виждам, че се справяш отлично. А успяхте ли да завземете Сградата на Съвета?

- Всички защитници я отстъпиха. Очевидно все пак не е чак толкова ценна, колкото казват.

Великият се разсмя с дебелия си глас. Като се замисли човек, гласът му бе по-скоро дразнещ, отколкото страшен. Което само по себе си е страшно.

- Тогава те оставям да се наслаждаваш на победата си. Все пак заслужил си най-малкото да отидеш там, където си видял толкова болка…

С последните си думи Великият приключи връзката. Лордът се замисли. Очевидно Некромантът знаеше нещо, за което той самият си нямаше и най-малка представа.

Той(?) побърза да отиде там, в онази стая, която вероятно можеше да му предложи някаква идея за миналото му, което Великият премълчаваше. В Стаята на Съвета.

* * *

Хората разправят, че Шаддар бил немъртъв. Скелетите разправят, че Шаддар бил жив. Истината е, че и двете страни грешали. Той не е нито жив, нито умрял. Притежаваше ясния разум на човек, който не е познал смъртта. Но също така беше и неуморим, вероятно заради онази част от него, която не беше жива.

Да. Той беше единствен по рода си. Уникален.

Единственият носещ прозвището Гал’дор (или Полуживия. В някои преводи се възприема и като Полумъртвия. Зависи от гледната точка).

Дясната му ръка и лявата долна част на торса бяха части на скелет. Останалата част беше човешка. Той, разбира се, се стремеше да крие тези си недъзи, които скелетите боготворяха, и от които хората се отвращаваха, носейки дълго наметало и черна ръкавица. Махнеше ли качулката, хората виждаха едно сравнително привлекателно лице — късо подстригана черна коса, кафяви очи, мургаво лице. Нищо необичайно. Той бе идеалният шпионин на Великия в земите на хората.

От друга страна, почти нищо не се знаеше за него. Никой скелет не помни създаването си преди Шаддар. Но те така или иначе нямаха памет, така че това не помага особено.

Великият, или Некромантът, бе друга стока. Извънредно висок и същевременно сгърбен, загърнат в красиво бяло наметало, той се носеше по въздуха изключително високомерно – както и всички личове по принцип. Да, той беше лич. Бивш магьосник, отдал живота си на забраненото изкуство на Некромантиката, за което тя му изпила (в буквален и преносен смисъл) живота, оставяйки само скелет след себе си. Въпреки физическите се недъзи, никой не е оспорвал правото му на власт. Защото се говори, че да си лич е дарба за онези, които са служители на Ашкхан, добавяйки още смъртоносни способности към и без това големия им арсенал от магически заклинания. Никой от изследователите на личове не е оживял, за да разкаже за тези допълнителни умения. Затова и останалите са го приели на вяра.

***

- Какво сгреших сега? Защо всичко изведнъж се обърква? Защо успехът ме изоставя винаги?

Вероятно последната мисъл бе изречена на глас, защото в отговор долетя едно мърморене: - Защото не вярваш в боговете, синко!

Хм, боговете. Че на кого са му потрябвали? На кого са помогнали? Кой е видял истински БОГ? Всичко в този живот е суета и прах, който ще отмине. Тогава какъв е смисълът да вярваш в боговете, щом те не вярват в теб?

- Еретични мисли за такъв млад човек като тебе, Схахро. Не е ли имало кой да те научи на почит към боговете и преклонение към тяхната власт?

- Очевидно не.

- Знам. Въпросът ми беше риторичен.

С това приключиха разговора, предвиждайки изключително възможния изход от ситуацията – кавга и недоволстване. Затова и двамата се вглъбиха в собствените си мисли.

Схахро е човек, младеж на не повече от 25 години, във войнишка екипировка, с тъмна коса и още по-тъмни очи. Погледът му наподобяваше замисленият поглед на орела, съсредоточен върху жертвата си. Меланхоличен по характер, той бе една изключителна особена и трудна за разбиране личност, освен от, може би, наставника си Еровати. Еровати е човекът, отгледал това пето чудо на природата* (Всъщност четирите чудеса на света са открити и изследвани от фирмите за бързо хранене в опит да доставят най-голямо удоволствие на хората. Първото е сандвичът с шунка и карамел, второто — газираният шейк, третото — прочутите очи на яйца, плуващи в собствен сос, а четвъртото — това бе най-големият нискокалоричен захарен памук, който се разпаднал около 3 секунди след построяването си. Като изключим летописите, тези чудеса така и не били запомнени), грижел се за него още от малко момче, изключително ерудиран и образован човечец, боящ се от боговете, суеверен, ала иначе мил и състрадателен.

- Загубихме. Последната решителна битка, и ние я загубихме – измъченият Схахро нямаше сили дори да погледне в очите своя наставник.

- Откъде знаеш, че е последната? Нали войските ни оцеляха?

- Да, но…

- Никакво „но”! Докато има създания, които да се противопоставят на този зъл Некромант, все още имаме шанс.

- Ала въпреки това загубихме една от най-важните ни позиции. – с тези думи Схахро погледна стареца. – Стаята на Съвета.

Да, Стаята на Съвета. Струваше му се, че и преди е виждал тази кръгла стая, тези облицовани стени, шестте мраморни колони, разположени така симетрично, че всички се удивяваха на майсторството на строителя. Той се сети — предназначението на тези колони бе толкова просто. „Синус проктос хомос.” Идея си нямаше какво значат тези думи, но му звучеше толкова мистично и така свързано с темата, че реши да ги вмъкне в мислите си. Идеята на колоните е, че всъщност изобразяват мощта на шестте мага от шестте Кръга на Знанието. Всяка една от тях показва реални събития от живота на един маг. Ето, сега спомените нахлуват…

— Радвам се, че дойде, Креол. – промълви мъжки глас някъде в залата.

— Надяваме се, че самото ти присъствие ще спомогне за разбулването на мистерията. – изрече втори глас.

Тук фигурата, към която те говореха, надигна глава и ги изгледа. Никой не видя лицето й, но в същото време всички усещаха съсредоточения й поглед.

— Нима имате смелостта да ми се подигравате? – изговори с ужасяващ и смразяващ дъха глас фигурата в центъра на стаята.

— Недей така, драги мой. Всички знаем, че ти си виновен за отварянето на портала към Демоничния Свят. – отговори лукав глас.

— Ах, вие мръсна, неблагодарна сган! Не вие ли отворихте портала, а после ми приписвате своите престъпления! Не бях ли аз онзи, който уби лидера на демоните – Калистрат? Как смеете сега да ме обвинявате в нещо, което не съм извършил?!

— Креол, Креол. – обади се женски глас. – Всички знаем какво си направил за нашето процъфтяване, но дали не си ти виновен за всичките ни нещастия? Просто искаме да разберем истината.

— Давайте тогава. Нямам какво да крия.

Той беше наясно с това, какво ще последва. Ще му зададат един въпрос – само един, защото така повелява законът на фивърите, след което той ще трябва да отговори с Да или Не. Всеки един от маговете можеше да разбере посредством магиите си дали лъже. Само още едно нещо оставаше – да разбере кой е въпросът.

— Креол, ти ли отвори портала към Демоничния Свят?

Кратко и ясно, без заобикалки, както и трябваше да бъде. Всички наблюдаваха с напрежение лицето на човека, с надеждата да разберат нещо повече за него и за това, какво има той да каже. Но той стоя безмълвно в продължение на едва няколко секунди, след което отговори с такова студено спокойствие, че на маговете им трябваше няколко минути, докато проумеят отговора му.

— Не.

Креол усети погледите на всички върху себе си. Дали това го притесни? Не знаем, но след малко женският глас изрече:

— Не лъже. Чист е. Нека да си върви.

И спомените спряха с такава бързина, с каквато бяха и дошли. Лорд Шаддар се съвзе, облегнат на една от колоните. Вгледа се в нейната рисунка. Видя странни и причудливи неща.

Първо забеляза едно възвишение, от двете страни на което се намираше по една голяма армия, демони срещу хора, елфи, джуджета и скелети. Учудващо бе да види скелетите на една страна с хората, но той бе видял толкова много неща, че сега бе склонен да повярва във всичко. На самото възвишение стояха един демон и един човек, вкопчени в такава схватка, че изходът от нея решаваше и изхода на войната. Демонът бе очевидно много могъщ, носещ изключително голям заострен меч, по който слънцето хвърляше огнени искри. Рогата му бяха двойно извити, което според демоничната йерархия означава високопоставеност. „Интересно, откъде ли знам това?” – замисли се лордът и продължи с наблюденията си. Устата на демона беше разкрила грозните му жълти зъби и огнената паст, от която вместо слюнки течеше киселина. Бронираният му нагръдник беше единствената броня, с която се предпазваше, като изключим огромните ципести крила, достигащи на размах поне 3 метра. В лявата си ръка държеше нещо малко и сферично, сякаш то изпълняваше жизненоважна функция за тази битка. Но Шаддар си нямаше и понятие какво е. След това се вгледа в човека, застанал срещу демона. Толкова познат му се струваше, и все пак толкова далечен… Той бе застанал гордо изправен, наметнат с дълго наметало, което изобразяваше звездите, и гледаше демона. Нямаше никакво оръжие, дори жезъл, но не се виждаше никакъв страх по лицето му. Сякаш знае какво ще се случи.

И в миг картината оживя. Армиите се сбиха, демонът размаха грозния си меч, придържайки с лявата ръка сферата така, че да не падне, а човекът просто гледаше. Дяволското изчадие изгрухтя, разтърси глава и замахна с оръжието към главата на човека. Но той, от своя страна, просто се изсмя и дигна ръка срещу насочения меч. Тутакси меча изхвръкна от ръката на чудовището, което се разгневи още повече и понечи да размаже с юмрук противника си, когато той сякаш стисна във въздуха ръката на адското създание и я строши на две. Демонът коленичи, изревавайки от болка, след което срещна погледа на съперника си. И видя такива очи, че и той самият затрепери от страх – очите на човека блестяха в кървавочервено, а зениците му горяха по-силно от тези на демона. Тогава победителят се засмя – това не беше смях на човек, не беше дори естествен смях, и в предсмъртната си агония създанието му проговори:

— Макта, дораре!

Ала той продължи да се смее, след което изчадието стана на парчета.

Лордът си тръгна от залата замислен над последните думи на демона: „Милост, господарю!”

***

Жената не можеше да се успокои в неговото присъствие. Чувстваше се сякаш е сама, но въпреки това някой я наблюдава. Интересно явление, наистина. В природата не съществуват създания, които да бъдат едновременно тук и там. Това е просто илюзия на хората. Мислят си, че са единствените на тази земя. „Дали и аз съм се поставял по същия начин за център на вселената?” – зачуди се мъжът.

Ако специалните части на няколко от най-развитите страни в съвременния свят се появят, за да заловят този човек, ще бъде истинско прахосване на хора и средства. Наглед той не се отличаваше – със своя черен шлифер и задължителната за рода му висока яка, която предпазва гърлото му, късо подстриганата му черна коса, черни ботуши – нищо чак толкова ненормално. Вероятно още един обичащ самотата и черния цвят меланхолик. Изящните му зъби, перфектната им структура, винаги изгладеният костюм, говореха за доста суетен човек. Не понася чесън, защото миризмата му разваля хубавото впечатление, с което са останали хората след запознаването с този субект. Не е религиозен, всичките тези кръстове, верижки, и тeм подобни изделия нараняваха дълбоко атеистското му его.

И както казахме, той се съзерцаваше в огледалото на млада дама, която, незнайно защо, колкото пъти се обърне назад, толкова пъти виждаше гобленът на стената, мълчалив и търпелив както винаги. Нищо необичайно. Поне до момента, когато чу басов мъжки глас да изрича:

- Трябва да си оскубя космите на носа.

При това тя се стресна. И с право. Не би трябвало човек да може тъй безшумно да влиза, предвид че вратите бяха заключени, а прозорците залостени здраво.

- Кой си ти? – попита тя с уплашен глас.

Мъжът продължи да търси допълнителни недостатъци в огледалото.

- Жалко, че не мога да видя истинското си отражение. – измърмори почти с мъка той.

- Ка…какво си ти?

И сякаш извади мъжа от унеса му. Той я погледна и се усмихна, разкривайки красивите си зъби.

Имаше нещо странно в изгледа му. Нещо в зъбите. Сякаш кучешките му зъби бяха по-големи от нормалното…

- Аз съм вампирът Беелхазер.

Жената припадна.

- О, стига де! Няма ли поне малко крясъци, малко викове за помощ? Къде се губи играта? Обичам да си играя с храната. Но сигурно има и други тук, нали? Това е голяма къща, все ще намеря някой, с когото да вечерям. – и се облиза.

- Баалхезер?

- Името ми е Беелхазер, господарю. – натърти много очевидно на името си повиканият. – И за какво, ако смея да попитам, ме търсите по това време? Тъкмо се канех да вечерям. – вампирът едва сдържаше гнева си.

- Ще Можеш Да Вечеряш, След Като Се Явиш Пред Мен. Трябва Да Обсъдя Нещо С Всички Вампирски Лордове. Много Бих Се Разстроил, Ако Не Присъстваш.

Беелхазер знаеше какво значи това. Откажеш ли на поканата, ще си вървиш съвсем спокойно някоя вечер, преследвайки поредната жертва, когато пред теб ще се появи вампирът, чието истинско име никой не знаеше, но всички наричаха Ръката На Смъртта, той пък тогава ще ти каже: „Великият наистина бе много разстроен от случилото се.” След което вероятно ще намерят най-много един пръст, като доказателство за инфаркта, който унищожил провинилия се. Да му се не види, вампирите не страдаха от инфаркт, понеже сърцето им не функционираше, и на всеки му беше ясно, че не може да умреш от инфаркт. Но наличието само на един пръст бе достатъчно показно за останалите, които не искаха неприятности.

- Добре, ще бъда там.

- Радвам се, Беелхузур. Ще те очаквам в моята цитадела точно в полунощ.

След което прекъсна връзката.

- Беелхазер! Толкова ли е сложно за произнасяне от грозната ти уста? – мърмореше си гневно той, докато разперваше крила и отлиташе към цитаделата на Некроманта.