Глава 4

Беелхазер стоеше на каруцата си, която по таен начин бе успял да вземе със себе си („Какъв ти таен – накара горкия Гангрел да я тегли след себе си. То направо публична тайна стана”, мърмореше същият мъченик Гангрел) и пишеше в своя дневник. Досега не беше имал дневници, но беше чул, че хората имали такива неща, в които пишели всеки ден част от своите преживявания и мисли, затова идеята му се стори интересна. А и не мислеше така за Шаддар, Полуживия, от когото изпитваше неимоверен страх, макар и да не разбираше конкретната причина, като изключим, разбира се, инстиктът за самосъхранение. Както и да е, той беше взел една голяма тетрадка, която, след подходящата обработка, можеше да използва като палатка, обърна на следващият лист и започна да пише сагата за своите приключения:

Ден 2. Чувствам се изморен. Писна ми да слушам постоянното оплакване на Гангрел и Малкавиан, а носът ми не може да издържа без въздух.” Той спря тук и се замисли за миг, след което продължи: „Добре де, може, но това не е оправдание за Малкавиан да ме гледа така ухилено всеки път, когато реши да хапне от специалитета си – боб с кисело зеле. Имам странното усещане, че се усмихва още по-широко, когато задното му отверстие издаде странни неприятни миризми. Вероятно и се хили. Защо ми причиняваш това, о, Боже, в когото не вярвам? Или може би ми го причиняваш тъкмо защото не вярвам? С какво съм заслужил това? Да не би да съм отвратително кръвопиещо чудовище…

Недей да отговаряш на последния въпрос. Както и да е, определено тяхната компания е за предпочитане пред тази на Шаддар. Леле, какво му става на него? Знаех, че е сериозен и студен, безчувствен, жесток, но това е просто… просто… ех. Дори на най-скапания език за псуване няма такава дума, която да го опише. А напоследък стана и още по-мнителен от, хм, вчера. Тогава и проведохме странен разговор относно това, което съобщи Великият на събранието, и по-точно, за смъртта на последния Херактир – Барон Айзенрип, мир да следва духа му в отвъдното.

Помня, че беше се стъмнило, Гангрел спеше в обичайната си поза на разплуто говедо, Малкавиан беше отишъл за малко храна, а Шаддар стоеше клекнал, взрян в нищото напред. Аз, разбира се, гледах да стоя настрана от всички тях и използвах огледалото си като извинение (а и наистина прическата ми беше така разчорлена, като си помисля само… изглежда ще отказвам следващите предложения за каквито и да е излизания на повече от 1 километър. Определено ще го направя!) Тогава лордът сам, представи си, дойде при мен, за да ме пита какво мисля по въпроса с починалия. Изглежда моето чувство за страх от другия не е споделено от него, но както и да е. Та в общи линии разговорът ни протече по следния начин:
- Имаш ли някаква идея как умря Херактирът?
- Кой, аз? Че откъде да знам? А и да знаех, какво те кара да мислиш, че ще ти кажа?
Погледът му беше красноречив за последствията от отказа ми.
- Хм. – промълвих.
- Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
- Ами… вярно е, че Херактирът беше… уникален. Не знам какво да кажа за него. Просто нямам думи.
- Беше добър военачалник.
Опитах се да си спомня що за военачалник беше: „Не, не, не! Мумифицираната плът е отляво. Сушените кости са отдясно. Не, другото ви дясно! Ах, вие, недостойни парчета изгнила възкръснала анатомия!!!”
Не можех да не се съглася с Шаддар. Да нараня уважението, което той таи към Херактира, означава да нараня нещо далеч по-ценно от това. Себе си, например.
- Държеше се добре с мен. – изневиделица се намеси Гангрел, който явно не е успял да се заспи.
Още едно странно твърдение. Ако да те пребиват до смърт, да те използват като роб, да те карат да ядеш домати и да чистиш тоалетните е добре, значи старият Херактир е бил изключително вежлив и внимателен с обкръжението си.
- Сякаш има някакво значение сега, като вече не е между живите. Поне не между нас, де. – опитах се да се измъкна аз, но вероятно имам много да уча за нужните реплики за утешаване на опечалени. Да му се не види, наистина го смятах за най-големия козел на земята и отвъд, защо Гангрел изведнъж се оказа толкова чувствителен към преките обиди, когато не разбира какво е „акупунктура”!
За щастие, обаче, се появи Малкавиан, смърдящ както винаги, налапал някоя невинна жертва, отново както винаги. Не знам какъв метод използва, за да накара такива красиви девойки да го оставят да прави каквото иска с тях. Хипноза ще да е. Пари не биха действали, колкото и да предлага…
- А тези жълтици в деколтето й какви са, Малкавиан?
- Какво? О. Да. Ами… Не са мои. Сигурен съм, че тя прибра моите в чантичката си.
Оставям това без коментар. Явно да си богат наистина има значение, както и размерът, разбира се.
- А за какво си говорехте? Чух нещо за смърт. Да не би да са погребали отново чичо ти, Гангрел?
- Ей, недей да обиждаш чичо! Той е велик мъж.*
Чичото на Гангрел, чието истинско име не се знае, затова наричан от всички чичото на Гангрел, е умрял за първи път през далечното 13 луногодие при обстоятелства, включващи кожена торбичка, домат и 3-тонен слон. Превръщането му в зомби не било лицензирано от Националната Агенция за Немъртви при Произшествия, включваща Кожени Торбички, Домати и Слонове, затова той не бил осъзнат като такова. Зарекъл се, че някой ден ще застане на прага на агенцията, вече напълно немъртъв с лиценз. Гангрел спрял да брои погребенията му след третото, защото не знаел как продължават числата след 3, ала се смята, че погребенията му наброяват 51784164387954487121839438 броя. Ако това е вярно, то чичото на Гангрел умира по няколко пъти в секунда, повече от броя родени деца в секунда и умрели хора в секунда, достойна цифра за рекордите на Джакомо Повърти. (бел. Втори разказвач).
- А тогава какво? – подвоуми се Малк.
- Имаш ли представа как и защо е умрял Херактирът? – попита Шаддар със своя плътен глас, нетърпящ възражения. В общи линии така той успяваше да накара когото и да е да признае всичките си престъпления, дори и неизвършени.
- А, старият барон Айзенрип? Ха, време му беше да отиде там, където… където… където е. Не съжалявам, но наистина има нещо гнило в тази история. Любимата му стая на върха на замъка му беше, ами, абсолютно подредена, никакви следи от битка или каквото и да е, освен един счупен прозорец, под който са намерили вече мъртвият труп. Дори кръв няма. Той стои там така, все едно е умрял от инфаркт.
- За колкото и стар да го смятаме, баронът беше Херактир, не е възможно да е умрял от само себе си. Някой му е помогнал. – изрази мнението на всички лордът, като изключим моето, разбира се. За всеки случай и аз закимах утвърдително.
И тогава се случи нещо, което няма да забравя, докато съществувам - Гангрел, идиотът му с идиот, успя да вложи обвинителен сарказъм в думите си и да ги изстреля към точката, откъдето взривът би засегнал всички ни – неживият лорд! Предавам по слухова памет, защото си закрих очите с крилата, та поне да не гледам смъртоносните случки около мен:
- Ха, та ти дори не знаеш какво е Херактир и защо той е последният!
Последното нещо, което видях, беше изправянето на Шаддар, бързото му приближаване до самоубиеца, след което се наведе и… тогава си закрих очите.
- Извинявай, би ли ми обяснил по-подробно? Не съм добре с историята.
Каква глупост! Не, какво щастие! Каква щастлива глупост, о, глупаво щастие! Аз съм жив!!! Има ли нещо, което обаче би ми попречило на щастието? Да, това е урокът на Ганрел по история. Дори и само за да се смея пак толкова истерично, докато го слушах, ще го запиша в оригиналния вариант:

Ъм, да. Значи. Виж сега. Херактирите бяха някога много, повече, отколкото можех да ги преброя (има предвид 40 – бел. моя). Та те били първите, които последвали нашият Велик Некромант в стремежа му към сила. Всичките притежавали силите, уменията и качествата на нас, вампирите, и на личовете, та сигурно и на всичко останало, що е мъртво и още се движи (брей, поетични заложби. Пфу). Така можели да пазят своя водач, който пък се грижел те да стоят на високо в хранителната стълбица. Херактир значи принц на мрака – много правилно наименование. Нямало нито един, който да е по-силен или по-слаб от другите, всички те били равни, като две капки вода (вероятно има предвид, че силите им са равни, или че всеки от тях бил нищожно дребен, което не е вярно, или вероятно че използвали само две капки вода, когато са се къпали. Това ще да е). Всичко вървяло нормално, появили се личовете и вампирите, които се обособили в секти и кланове съответно. Тогава един от Херактирите, чието име няма да споменавам, взе под своя закрила един от обещаващите млади вампири, водач на най-войнствения клан, и му предал своите умения. Как станало това, предвид че ученикът му бил вампир и не притежавал каквито и да е магични способности, не знам. – тук той се избърса с ръкав, вероятно от постоянното мисловно напрежение – Това била грешка със сигурност. Въпросният ученик се възгордял и започнал да си мисли, че е избран от боговете, че е повече от учителя си и всички останали вампири и растения като цяло. (има предвид немъртви – грешка на езика. Така е, неговият език може да смени всяка буква в една дума, подобно на „уфсъ” – това всъщност значи лебед). Горе-долу по това време започна и атаката на Църквата и нейният Орден на Изкупените – орден на фанатици, които жадуват за нашата смърт, и я постигаха, да му се не види! Тогава на този вампир му дойде идея, идея, с която той се обърна срещу църквата, но и срещу самите нас. Убивайки един по един други вампири и Херактири, той пиел кръвта им след битка, придобивайки нова сила и което е по-важното – безсмъртие, заради фосфора в кръвта (хахаха, фосфорът в кръвта. Ами ако беше сярна киселина, щеше да получи вечен живот в разядено състояние, а?). Така привлякъл свои съмишленици под предлог, че това е единственият начин да се преборят с новата заплаха от страна на църквата. Единственият оцелял Херактир тогава бил именно баронът Айзенрип, но как и защо – нищо не знае (никой има предвид, проблем са му това, кое е предмет и кое не е. Още не съм го научил, че вампирите сме КОЙ, а всичко останало – ЩО. Предполагам, че проблемът е в корите на баниците – вегетарианската храна не е за нас). Чувал съм, че баронът жертвал силите си и заедно с помощта на всички останали кланове и един опълчил се вампир от клана на предателя успели да затворят ренегата някъде в пустинята отдолу (на юг, глупако! Това, че на картите юг е надолу, не значи, че юг е долу. Не че ще го разбереш). Но, както казах, старецът Херактир загубил силите си, вследствие на което се затворил в своят замък, откъдето не съм го виждал да излиза, а вярвай ми, следя всичко с ей тези две очи. А, Малк, кога се появи?

Нещото, което ме заинтригува в тази история, беше как Гангрел знае такива подробности, въпреки че не е бил там. Дори знаеше и за петимата господари на предателя-вампир – Шактирените. За тези, които тепърва чуват това име – това са господарите на елементите, върховните магьосници, първите, изучили силата на магията и успели да я подчинят на своите цели. Които, разбира се, не били добри. Аз поне знам за тях. Знам, че те успяха да използват предателя за своите егоистични цели, а именно – разрушението на света.

В този миг осъзнах, че всичко това го бях казал на глас, размишлявайки отново за миналите времена, докато двамата глупаци и Шаддар ме гледаха странно заинтригувани. Лош ход от моя страна.
- Ъм, момчета, просто исках да си изясня нещата отново, нали разбирате? За дневника ми. Мда, за дневника. Нали?
Какво ли влезна в главата на лорда, че започна да ме гледа с интерес или, може би, уважение? Неее, няма как да е уважение. Не и от него.
- Кажи ми още за тях.
Опитах се да се спася, благодарение на чувството ми за идиотизъм, живеещо дълбоко (или може би не чак толкоз дълбоко) в мен.
- За кое?
- За Шактирените. – спокойно подсказа Шаддар. Мамка му, какво става с него? Какво стана с неговата кръвожадност? – Ти ще ми кажеш, нали? – натърти той. Хах, за момент си помислих, че наистина е станал по-мил.
- Ами, то няма много за говорене. Шактирен значи владеещ един, тоест всеки един от тях владее един от четирите основни елемента.
- Нали каза петима? Какво стана с петия? – попита и Малкавиан, готов с храната си, но омацан както винаги. Леле, гади ми се само като го погледна!
- А, да, петият… петият е друга стока. Той е мозъкът на всичко, човекът, който ги събра. Истинска отврат. – хрумна ми, че край него бих се чувствал по подобен начин, както ако съм край Шаддар. Неестетично. – За да разберете какво имам предвид, е добре да знаете част от техните правила. Понеже са Шактирени, те владеят силата на своите елементи, като ги заключват в телата си, а именно – в очите. Затова носят превръзки или шлемове или каквото и да е, стига да покрие очите им. Така те пазят силата вътре в себе си, но не могат да я призовават, тъй че ако Шактирен си махне превръзката, бъдете готови за стихии. И имам предвид СТИХИИ! Чувал съм, че най-слабият от тях може да унищожи средно голям град за секунди.
- Това хубаво де, ама за кво ни го казваш туй? – не се сдържа Гангрел. Май прецених грешно неговите познания.
- Защото петият Шактирен е различен. Никога не е махал маската си, с която прикрива лицето си, наметалото му покрива цялото тяло, и дори другарите му Шактирени не знаят как изглежда. Той е… чудовище, може би е най-точната дума в случая.
- Но сега са мъртви, нали? Няма от какво да се притесняваш. – каза с равнодушния си глас лорд Шаддар.
- Така е. Да, така ще да е. Разбира се. Та те са хора, а това се случи преди много време. Хах, няма как да са живи. Да.

С това, мило дневниченце, приключвам. Ако ми остане време и желание, пак ще пиша.

Беелхазер наистина искаше да си мисли, че всичко е приключило. Че Шактирените ги няма по света, че смъртта на барон Айзенрип е била чиста случайност, че това пътуване ще свърши бързо и той ще може да се върне у дома, при марковите си дрехи и плюшеното си мече. Но истината е, че се притесняваше и то много (сигурно би било до смърт, но нали знаете – мъртвите не умират), защото след като войната с Шактирените приключи, никой не успя да намери какъвто и да е знак за техните гробове или мъртви тела.

А може би нещото, което го притесняваше най-много, беше слухът, че лордът Шаддар се появил в редиците на Некроманта около времето, когато войната се обърнала в полза на противниците на елементалистите. Хм, и в крайна сметка, кой е той?

После сънува красиви девици, които му се хвърляха на врата и увисваха като воденични камъни, теглейки го надолу към мръсната отворена и най-вече ГИГАНТСКА паст на Гангрел, откъдето пък мина в неговия стомах и се изправи срещу двама души с превръзки на очите, гледащи го втренчено, докато той крещи за помощ или поне за по-мека възглавница, а Малкавиан го преследва, за да му покаже своята нова колекция дребни стари монети.