Глава 5

Схахро беше разочарован от събитията, но тази новина му вдъхна надежда. Това означаваше надежда, а надеждата означаваше евентуална победа, която пък от своя страна означаваше много други неща, които нямат общо с развитието на сюжета и следователно не са от значение за читателя. Но всичко това бе само евентуално и зависещо от шанса – ако новодошлият наистина възнамерява да им помогне, ако в пустинята наистина има някой, който ще им се притече на помощ, ако бирата не поскъпне дотогава… Не, не бива да си мисля такива неща по време на служба, казваше си Схахро и в пълно съответствие с чувството си за отговорност отпиваше глътка от едно осемгодишно пиво, за Бог да прости, ако нещата се провалят. „Ама и аз ги говоря едни, нали не вярвам в богове?”
Барманът спря насред наливането, вперил поглед в клиента си.
- Разбира се, освен теб, Джери.
Усмивката се върна на мястото си на лицето на бармана Джеронимо, а бирата последва примера й и се остави да бъде налята.
- И какво, тръгваш на юг, а?
- Ъхъ. – В момента Схахро се опитваше да пие легнал на плота, но бирата се стичаше по бузите и брадата му повече, отколкото в устата му. Джери беше виждал всякакви гледки, затова и се правеше, че не вижда това.
- А с теб ще бъдат наставника ти и онзи, новият?
- Ъ… - по природа паладинът беше мързелив, но за сметка на това успяваше да накара всеки, когото срещне, да мисли, че е лентяй. А после правеше всичко възможно да докаже тази теза.
- Ясно. Очевидно е време да спреш да пиеш. – тонът не беше на загрижена истерична майка, а на барман, който заради чистата си съвест ще изгуби един добър клиент.
- А? К’во? На-а-а, аз тъмо додо. Оше н’ си м’ сипау дои.

Това за Джери беше рядко чувана реплика, но интересното е, че той наистина не беше сипвал нищо. Схахро стигна до убеждението, че това беше сън. Хубав сън. Мираж по-точно. Лош мираж.
- Добре ли сте, г-н Евергети? Изглеждате уморен.
Въпросът беше зададен от красиво женско същество, четвъртият член на експедицията, известна археоложка, която, противно на очакванията ви, му лазеше по нервите. „Като стоножка е. Сигурен съм, че са роднини. Нали археоложка, стоножка – все тая.”
- Не, мис. Яздя насред пустинята без да зная накъде вървя, после сънувам как пия бира и разбирам, че дори не сънувам, ами ми се привижда някакъв смотан мираж, и ако не бяхте…
- Достатъчно, Схахро. Тя не е виновна. – скастри го Еровати.
„Достатъчно, Схахро. Тя не е виновна, задето не знае пътя, и ти не си виновен, старче, че не ми даде да си взема още едно шише бира! А и тази тук е намислила нещо, сигурен съм. Няма начин просто. Прекалено често се смее. Ето я пак…” Схахро въздъхна и реши да пробва друг метод за борба с жегата. Приближи коня си до този на новопристигналия, който им предложи помощта си и ги накара да тръгнат на това пътуване. Рицарят забеляза, че водачът, до какъвто се беше издигнал непознатият, е с було, закриващо почти цялото му лице, а не изглеждаше да се поти.
- Здравей. Да има случайно минимален шанс да ми дадеш и на мен едно такова було, че в тази жега…
Погледът, който получи през рамото на другия, му казваше две неща – първо, че да, има шанс да получи нещо, и то не е никак минимален, и второ – това нещо можеше да заболи повече от слънчев удар.

Та това представляваше тяхното пътуване – без много вълнения и екшън, затова и операторът заспа (Жегата има значение! Размерът – също. – бел. режисьора). Понеже камерата е свободна, нека, докато трае пътуването, да видим всеки един поотделно, както и да надникнем там, където слънцето не грее… ъ-ъ-ъ, не там, а в умовете им. (Никой себе уважаващ се разказвач не би могъл да направи това, понеже няма как да знае какво има или няма в ума на някого от героите си, освен ако не е телепат. И ето тук техниката си казва думата – с помощта на малки фотоклетки, инсталирани в камерата, които сканират мозъчните вълни и ги разкодират – интересно нещо е средновековието през 21 век. – бел. Втори разказвач). Та, г-н Втори разказвач, помогнете ми да поставим камерата на правилното място… да, там някъде, може би малко по-наляво… не, не, губим главата му така, дайте нагоре… е все някой трябва да я свърши тази работа, нали?... За съжаление не мога да удовлетворя вашето желание – майка ми е на работа в момента… че какво му е на фамилното ми дърво, че не го харесвате… а, ето така е добре.

Сега включете камерата. Добре, нека погледнем какво има в главите на всеки един поотделно от фантастичната четворка.

Да започнем с дамата. Името й е Лара Селести, дъщеря на известния археолог гусин Кроф и по-известна като кака Лара, която сама доста добре се справя с гробниците. Тя беше избрана първоначално като водач на експедицията, понеже баща й ръководи разкопките в пустинята на юг, и оттук би следвало, че и тя ги знае. Но очевидно никой не е съвършен – картата беше загубена по време на малък повей на вятъра, предшестващ пясъчна буря. Фактът, че един чипонос сурикат се нахрани с парченце хартия, блъснало го по-рано в лицето, няма нищо общо. В момента на снимане, въпросната лейди си мислеше предимно за това, колко е смешен мързеливия паладин, а мозъчните вълни предават нещо, което не е за малките деца. Хи-хи-хи – очевидно намирисвам нещо тук. (О, не – шаранът! Забравих печката включена!!! – бел. Втори разказвач). И, ъм, изглежда изяснихме причината за миризмата. Не прехвърляйте своята вина върху другите, ако обичате, г-н Втори разказвач. Относно външният вид – ами тя изглежда като от камера извадена (че ние нали в камера я гледаме!!! – отново бел. Втори разказвач). Да, да, нямах предвид буквално, моя грешка на езика. Накратко – първото нещо, което се набива на очи, е … Защо ме цензурира? Какво толкова казах? Грешно ли е да споменеш … ? Е ТИ не си ли я гледал там?! А, вярно, то и малки деца могат да четат това. Забравете тогава. И освен онова, тя има и … А, вярно, малките деца, да, малките деца. Значи като изключим тези двете, тя има едни такива красиви големи и сини … А това пък по какъв начин е неприлично?! Аз казах … ! И пак ме цензурираш, все едно съм казал … ! Ох, не ми се спори с теб. Иначе тя има златисторуса … Абе, ти за какъв ме имаш, г-н Втори разказвач?

Изглежда операторът се съвзе и, докато двамата разказвачи се карат, по-скоро инцидентно премести камерата на гледка, която не е така приятна. Старецът Еровати – той е наставникът на Схахро, с бяла брада до гърдите и електриковорозова коса до небето (или поне тъй би му се искало, ако имаше повечко, сега е само там, където все още я има). Причината за странния цвят на косата е, че той винаги е искал да бъде близко до днешната младеж и по-точно — до онзи, чийто настойник е той. Електриковорозовото като цвят беше доста модерно преди време, дори още преди Еровати да се боядиса, което говори за неговата осведоменост в юношеските афери. Е, важно е желанието. Във всеки случай, старецът наистина е загрижен за Схахро и гледа на него като втори син, след като първият загина във войната срещу Шактирените преди доста години. Още от началото на тяхната среща, Еровати знаеше, че Схахро не е просто „някой”. Обстоятелствата го подсказваха – Схахро беше на не повече от 8-9 години, пътуваше с една по-скоро неизвестна трупа циркови артисти, и след едно представление целият цирк бил нападнат, за щастие зрителите се били отдавна разотишли. Паладините дошли навреме, но не успели да свършат нищо, ако се съди по гледката, на която Еровати, по това време член на пътуващ патрул, беше свидетел. Разпръснати из цирка бяха различни негови членове, но все пак повечето бяха около малкия Схахро, единствения оцелял от случката, макар в безсъзнание и окървавен. Изглежда цирковите артисти са направили всичко по силите си да защитят това момче и, макар с цената на живота си, са успели да постигнат тази своя задача. Отзовалите се паладини стояха като статуи, макар и съсухрени като мумии, сякаш нещо беше изпило всяка течност от телата им. Лицата им заслужаваха Оскар за най-добре показана изненада. Очевидно това беше дело на вампир, и то някой изключително силен и ловък, за да се измъкне на дузина добре обучени паладини. А Схахро, когато се съвзе, а и досега, въобще не помни какво точно станало.
Ето това се въртеше в ума на угрижения старец.

В ума на самия Схахро имаше няколко основни неща: носталгия към бирата и „Триглавият дракон” на Джеронимо Повърти – любимият му барман, неприязън към женската част на четворката, безверие – породено от онзи инцидент с цирка и утвърдено с течение на времето. Но имаше и нещо, което другите не забелязваха – това беше нещо в ума му, като чуждо присъствие, за което вероятно дори той не знаеше.

Ако спомена странника с качулката, нищо не може да се каже, освен че крие лицето си през по-голямата част от времето, а когато се появи в началото без качулка, бях до тоалетната и пропуснах такъв съдбовен момент…

Но както и да е – тъкмо когато Схахро си мислеше, че не може да стане по-зле, непознатият се обърна и каза с приятен глас, че крайната цел е достигната. В ума на Схахро изникна бутилка или поне буре с бира и той пришпори коня си с надежда. Резултатът не беше такъв, какъвто си го представяше – просто една от големите дюни беше сякаш „издълбана”, което за пясъчна дюна е доста интересен феномен, заслужаващ поне номинация за „Най-странен архитектурен обект” в рекордите на Джакомо Повърти (В последното издание на рекордите му за най-странен архитектурен обект беше обявена сградата на Тайното общество на сомнамбулите, състояща се от кула, в която се провеждаха техните събрания, и две кръгли тоалетни от двете страни – получаваше се нещо като, хм, мъжки полов член. Това издание предизвика бурен фурор сред младите мъже, които го обявиха за най-пълноценното и хумористично досега, а жените го низвергнаха и заклеймиха като „просташко” – което пък от своя страна доведе до началото на Втората световна война на половете, отнела повече жертви сред телевизорите и дамските чанти от предишната).
Ако си представите нещо като купон сред пустинята, с всичките напитки, повръщано и един човек, който се опитва да въдвори ред в цялата бъркотия, когато другите просто искат да поспят, няма да сте далеч от истината. Сравнително малката експедиция, открила сградата, лежеше или се търкаляше в нещо като полукръг, някои пееха типичната пиянска песен „И ти ли бре, сине майчин?”, а имаше и един-двама, които можеха да стоят седнали, облегнали се един на друг по пиянско братски, и крещяха с пълно гърло – „Краката, ах, краката!”. Единствено ръководителят вероятно беше в трезвено състояние, защото гледаше на всичко това равнодушно, с невъзмутим поглед. Сякаш не забелязваше нищо – нито подчинените си, нито новодошлите. Собствената му дъщеря го гледаше, а неговият поглед все едно говореше с морзовата азбука на кроманьонци. Той обаче не беше нужен на четворката – вратата на сградата в дюната беше отворена, следователно те можеха да влязат и да си свършат работата. Мислейки за това, Схахро забеляза, че дори не знае какво всъщност са дошли да правят тук – той погледна с надежда към все още закачуления странник, който кимна едва забележимо и каза на двамата мъже да го последват вътре, а на дамата да наглежда ситуацията отвън.

Вътрешността на тайнствената сграда представляваше пещера – имаше само един сравнително тесен мост, по който да се мине и да се стигне до отсрещната страна – каменна площадка, в единия край на която се намираше огромна скала, на която беше оковано около десет-единайсетгодишно момче. Изглеждаше мръсно и заспало, но за второто не се знаеше, защото дългата му коса прикриваше почти цялото тяло, като само един червен амулет висеше на верижката си от него.

- Какво му е на това момче? Защо е оковано? – попита Еровати.
- Защото то направи неща, които някои сметнаха за … грешни. – отговори странника, след което се приближи опасно близо до детето и започна да му шепне:
- Леле, леле, не предполагах, че ще те заваря в тази форма, Банкор. Изглежда проклятието им е имало освен обезсилваща функция, и малко … странични ефекти. – и избухна в гърлен смях, който звучеше като тътен на разярен вулкан, готвещ се да изригне. Двамата придружители го гледаха странно в този момент, чудейки се кой е той, по дяволите, а детето се събуди от дълбокия си сън. Гласът, с който проговори на странника, беше доста басов и човек трудно можеше да повярва, че такова малко момче е вече с мутирал глас – но ето това са чудесата на радиацията и малко бобена ракийка:
- Защо си тук, Майрос? Ти и твоите приятелчета ме изоставихте да вися тук, без въобще да се сетите за мен. Защо сега идваш? Онези ми отнеха силата, направиха тялото ми беззащитно, не мога дори да разкъсам тези вериги, които преди можех само с поглед да унищожа. И … защо? – гласът на момчето звучеше уморено и вяло, сякаш наистина животът нямаше смисъл, камо ли нещо повече. В общи линии – мирогледът на който и да е юноша в някои негови периоди.
Еровати и Схахро не можеха да чуят нищо от словоизлиянията на момчето, затова се шашнаха съвсем, когато странника започна отново да се смее.
- Знам, че насам са тръгнали четирима немъртви, търсещи артефактите на Кор.
- Е? Мен това засяга ли ме? – продължи упорството си момчето.
- Споменах ли, че един от тях е твоят ученик? Същият, който помогна за оковаването ти и който измисли идеята за карикатурното ти тяло. Наистина, той има интересно чувство за хумор… - подсмихнат, той продължи да говори още малко на детето, но, изглежда, нямаше нужда – със споменаването на въпросния ученик, в очите на детето запулсира една вена, придаваща истински кръвясал вид на иначе миловидното му лице. С вик „БЕЕЛХАЗЕР!!!” детето започна да се гърчи в опит да се изскубне от веригите, но безуспешно - магията им го държеше здраво.
Този вик донякъде освести двамата непреки участници в разговора, които вече наистина искаха да разберат какво се случва, и те се запътиха към странника и момчето. Непознатият ги погледна и се усмихна, а земята в отговор започна да се тресе и накара идващите да спрат, за да могат да се задържат на крака. Тогава земният магьосник се обърна към детето и му каза:
- Нека да започнем … наново. – след което с нокътя си поряза дясната си длан и даде на момчето да пие. Усетило вкуса на прясна кръв, тялото на момчето започна отново гърчовете, устата му крещеше все по-силно „Беелхазер, Беелхазер”, и след няколко секунди веригите се строполиха, а момчето падна на земята, изтощено от усилията. Странникът си помисли на глас: - Леле, очевидно нямаш никакви шансове да се справиш сега с житните класове, пък камо ли да си го върнеш на немъртвите.
И с един скок взе разстоянието до стареца, а в следващата секунда от гърба на Еровати се подаваше острие, подобно на сталактит и дебело колкото две човешки длани. Схахро наблюдаваше събитието някак си в сън, все едно не беше наистина там, където единственият човек, който се интересуваше от него, умираше пред очите му. Магьосникът метна тялото в една образувала се пукнатина, а острието остави пред лицето на падналото момче.
- Това няма да бъде достатъчно. – отново си помисли на глас убиецът и с друг скок стигна до вцепенения Схахро, след което Схахро видя няколко неща: в ръката на магьосника от нищото се образува ново острие, с което той замахна към корема му. Макар че очите му следяха това, тялото му не можеше да избегне удара и той, все още като в сън, не знаеше какво да направи. В този момент дясната половина на лицето започна да го пари и с нечовешко бързи реакции Схахро се хвана с дясната ръка там, а с другата отблъсна насоченото острие. Магьосникът изглеждаше изненадан, но това не го спря да замахне отново, този път с надеждата да го разсече на две от глава до пети. Лявата ръка на Схахро отново се оказа по-бърза и хвана така, както беше с голи ръце, острието. Започна да капе кръв.
- Искаш да умра ли? – каза нещо с гласа на Схахро. Нещо, защото това определено не беше той – дясната ръка се спусна бавно надолу, а парещата го половина част на лицето изглеждаше, сякаш леки люспи са започнали да се образуват, а ирисът в окото му изглеждаше … по-малък, сякаш част от него се е стопила и се е сляла с бялото.
Магьосникът го погледна по-скоро заинтересован, отколкото притеснен, ала не каза нищо.
- Защо искаш да умра? – продължи нещото. – Всички вие искате да умра. А аз не искам. Искам да живея. Какво не можете да разберете в думите „Оставете ме на мира!”?
- Аз не …
- И ти, и онези паладини. – последната дума бе казана с отвращение. – Какво им бях сторил на тях – нищо. Пречех ли им – не. Но те дойдоха, искаха да ме убият, казваха, че съм чудовище и не заслужавам да живея. Онези в цирка се опитаха да ги спрат, но не – загубиха живота си, заклани от онези „божии служители”, за да защитят мен – чудовището. Кой е истинското чудовище тук, а?
- Бих казал …
- Казаха ми, че аз и брат ми можем да контролираме живота - кръвта. Така знам. Исках да спася хората, да съживя онези, които си дадоха живота за мен. Затова и ми трябваше ми кръв. Скоро. – Дясната част на лицето на Схахро се усмихна сякаш тъжно. - Взех от паладините с намерението да я дам на онези, които ще я използват за добро. Но не знаех как да го направя. Взех кръвта, но не можех да я използвам както исках… Братко… - в тази част на безсмисления монолог гласът изчезна, както и всякакви следи, че въобще го е имало, и Схахро се върна към предишното си Аз, падайки в безсъзнание.
Магът се взираше в него, с все още насочено острие. След малко протегна ръката си в една посока и острието изчезна. Като в сън Схахро успя за един последен миг да отвори очите си, само за да види как убиецът излиза от пещерата с все още безжизненото тяло на момчето под ръка. Ако ушите му не знаеха, че това не се случи наистина, щяха да са чули едно „Пак ще се срещнем, роднина!”